Още през 2017 г. поставих въпроса за липсата на принципен и дълбок конфликт между патриотарските крайности на историка Божидар Димитров и основните предполагаемо професионални исторически институции в България.
През годините това се потвърди неколкократно. Мнозинството историци изживяват професията си като служене на държавата и изработената от нея официална политика. Те се огъват бързо след предприемане на „институционални мерки“ и са готови да служат на „официалната държавна позиция“. След години, когато тя бъде осъдена от историята, разчитайки и на къса памет на обществото, те започват словесни пируети за самооправдаване, които бавят допълнително нормализацията и връщането към академизма на историческата наука.
През това време тя се люшка между експертността и служенето на инертното и ретроградно патриотарско статукво. Защо се получава така?
Българското образование по история още не е отишло отвъд лявото и дясното или отвъд нацията, макар по света това вече да са критерии за научна нормалност. Дълги години историята беше „класовата борба“ и „тежкото положение на народните маси“. Днес е история на „нацията“.
Затова все още „славяни от българската група“, „българска средновековна народност“, „български народ“, „насилствено помохамеданчване“, „Българско Възраждане“, „българска нация“, „войни за национално обединение“ са понятия, взети за даденост.
Tакава е и каноничната версия на разказа за „спасяването на българските евреи“. Тук между екстремистите патриотари и уж по-умерените експерти, „просветени националисти“, не съществува дълбок и принципен конфликт.
Същината на това, което твърди защитник на крайната пронацистка и профашистка десница от времето на Втората световна война, идентифициращ се донякъде и с политиката на цар Борис III и Богдан Филов, и ректори, професори, доценти и директори, е на практика еднa и същa.
Или поне става такaва след телефонните обаждания от невидими, но добре познати центрове държащи монопола върху историческото знание. Знание, което професионалните историци трябва впоследствие да легитимират и усилват, след като им е обявена „правилната позиция“, наречена „общо становище“.
Подобна ситуация съвсем не е нова. Тя е отглас от механизмите за функциониране на историческото знание в условията на комунистическия режим преди 1989 г.
Как историята служеше на „Възродителния процес“
Още тогава историческата наука по определени теми отразяваше линия, изработена предварително в идеологическите отдели на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП). Протичащите енергии между политическите върхове и професионалните историци и академичните институции много добре личат и до днес.
Още от 1958 г. Българската академия на науките (БАН) търси „корена“ на мюсюлманите в България. В обосноваването на тази политика се откроява историкът от Софийския университет (СУ) Петър Петров. Инициативата идва от Отдела по идеологическите въпроси към ЦК на БКП, за да може сътворената и претендираща за истинност историческа продукция да се използва за пропаганда и агитация към БКП, Димитровския съюз на народната младеж (ДСНМ), Отечествения фронт (ОФ), профсъюзите и администрацията.
На 5 май 1962 г. е взето и решение на Политбюро на ЦК на БКП за „Мероприятия против турчеенето“. С него отново се вменява в дълг на БАН да проучва „българския родов корен“. Заедно с това към отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП е назначен инструктор, който да работи целенасочено сред „българите мохамедани“. Като резултат през тези години се появяват няколко исторически сборници.
През 1964 г., след съвещание на отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК на БКП, на проведен пленум е решено да се започне незабавна смяна на имената на мюсюлманите в Благоевградско. Поради срещнатата съпротива политиката е прекратена, а насилствено отнетите мюсюлмански имена са отново върнати.
Че става дума за едно само временно решение показва утвърждаването на Петър Петров за нещатен сътрудник към отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП. Междувременно се появяват нови издания на историци, романът на Антон Дончев „Време разделно“, както и „историческата христоматия“ „Родопите през вековете“, възложена на Пeтър Петров от отдела „Пропаганда и агитация“.
На ново заседание Политбюро на ЦК на БКП, проведено на 21 ноември 1967 г., се отчита, че процесът на преименуване на „българомохамеданите“ е незадоволителен. Така на 25 февруари 1969 г. Политбюро взема решение за преодоляване на етническите различия. В него е записано изрично как Етнографският, Историческият и Социологическият институт трябва да „провеждат съответни научни изследвания, които да подпомогнат практическата дейност на партията и държавата“.
През юли 1970 г. ЦК на БКП решава да преименува всички „българомохамедани“. Самата акция е белязана през 1972 и 1973 г. от извършени на редица места насилия и човешки жертви.
Паралелно историческата наука продължава да работи за изпълнение на партийните решения. За смяната на имената на терен присъства и самото ръководство на Българското историческо дружество, като освен Петър Петров, там са и историците Димитър Косев и Евлоги Бужашки.
В резултат на решенията на партийното и държавно ръководство се появява и книгата на Христо Гандев „Българската народност през XV век“. Отправените към нея критики от Вера Мутафчиева и Страшимир Димитров са бързо заглушени и остава единствено фанфарния триумф от възторжената рецензия на Бистра Цветкова.
На Февруарския пленум на ЦК на БКП през 1974 г. се поставя и задачата за пълното „идейно-политическо приобщаване на населението от турски произход“. Като резултат цялата историческа гилдия ще започне да се придвижва към позициите на Петър Петров и Христо Гандев, които ще се превърнат в „общо становище“ на „сериозната наука“ в България.
След години Евгения Иванова ще отбележи: „Разбира се, би могло да се спори кое е предшестващото – дали партийните функционери повтарят „научните“ изводи, или обратно. Важното е, че функционери и учени са в един и същи строй.“
Новият слугинаж в разрез с научните постижения
И до днес тази нагласа на мнозинството историци, формирани в късния държавен социализъм и посткомунизма и допълнително след 1989 г. от телевизионните формати „ала Божидар Димитров“, превключва към новите „общи становища“ и „официална държавна позиция“.
Илюстрация на тази липса на ценностен конфликт между недържащата сметка за факти националистическа историческа пропаганда и професионалната наука беше т. нар. „отлагане“ на събитието в СУ, посветено на „спасяването на българските евреи“.
Целта на събитието беше да се противопостави на налагащия се през последните десетина години апологетичен разказ за мартенските събития от 1943 г. и политиката спрямо евреите в България по време на Втората световна война.
През последните години той звучи приблизителнотака: Антисемитският и противоконституционен Закон за защита на нацията (ЗЗН) е приет, защото германската армия е на границите. Той е прилаган в България единствено проформа, за да бъдат укривани евреите от нацистите и за да бъдат спасени.
Споразумението „Белев-Данекер“ (за депортиране на евреи – бел.ред.) от 22 февруари 1943 г. е фалшификат и никога не е съществувало (остава, разбира се неясно от къде се появяват министерските постановления от 2 март 1943 г., които се реферират към него).
Спасител на българските евреи е държавата с нейната политика и институции, които не споделят антисемитската политика. Ограничителните мерки предприети срещу тях, изпращането в трудови лагери и изселването им от София са предприети единствено с цел укриване и спасяване.
По този начин съвсем цинично личните усилия на конкретни хора от март 1943 г. са приписани на държавата.
Последната голяма лъжа
„Отлагането“ на дискусията в СУ стана след лъжливи обвинения на крайни националисти, че проявата е „антибългарска“ и „групата“ организатори се обявява срещу възгледите на световните еврейски организации и сериозната световна историческа наука. Езикът на обвиненията беше достоен за времената на нацизма, сталинизма и живковизма.
Истината е точно на обратното. Възгледите на „групата“ са единствените, които могат да бъдат конвертируеми и да влязат в дебат с авторитетната и сериозна международна историческа наука. Тя говори едновременно за преследване, спасение и депортиране, а не като в днешна България – само и единствено за спасение.
И според нея антисемитската машина на държавата намира чрез ЗЗН и Комисарството по еврейските въпроси необходимите хора, които по идеологически или поради материални подбуди се включват реално в репресиите над евреите.
Книга на Ангел Джонев дори показва негативните реакции в Кюстендил и Дупница срещу включилите се в спасяването на евреите – чупене на стъклата на техните домове и писане на надписи върху тях. Решението за депортация не е дело само на Александър Белев и вътрешния министър Петър Габровски, но е одобрено първоначално и от царя и правителството.
Не съществува предварително премислена държавна политика на спасение. Оцеляването е в резултат на действията на конкретни хора – кюстендилската група, Димитър Пешев, депутати от мнозинството и опозицията, Синода и митрополитите Кирил и Стефан.
Поведението на „сериозните български историци“ днес
Основното русло и основните исторически институции напълно пренебрегват всички горепосочени факти и заключения. Служейки на формулирани неясно от кого „национални интереси“, те обслужват с документи „официалната държавна позиция“ и изработените „общи становища“.
Без да навлизат в крайния изказ на националистите и президента с техните „родоотстъпници и предатели“, ректорът и мислещите като него, обмисляйки „институционални мерки“, отправят същите послания.
На практика сме свидетели на сходни тенденции с времето на „Възродителния процес“.
Наскоро състоялото се закъсняло награждаване на изключени от СУ студенти историци през 1969 г. заради протест сещу смазването на Пражката пролет, без извинение на ръководството за стореното преди 55 години, оставя вратата отворена университетът да съучаства в „официалната държавна позиция“.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
