Сълзи
Нараних го със гняв. А не беше виновен за нищо.
И не знам откъде тази ярост във мен се отприщи.
Безобиден добряк – малко смахнат, дете на квартала.
Все забързан напред в бели дънки и тениска бяла.
Нараних го… Защо? Просто леко ме бутна със рамо.
И не се извини. Все едно, че изобщо ме няма.
Закрещях му „Глупак!”, а гневът за сърцето ме хвана.
Всяка дума бе нож. И оставяше белег от рана.
Мои думи добри, как така ви нахраних с омраза?
Бях готова за бой. Само дума да беше ми казал.
Ала той замълча. Прекоси на обидата мрака
и протегна ръка, и за моите думи заплака.
Бяха само сълзи, моя гняв приютили без право.
Малки колкото миг…
А във всяка от тях се удавих.
