Особена миризма. Почти физически прониква в дрехите и ми се струва, че остава в тялото ми.
Това е първото и най-силното усещане, което ще ме преследва и следващите дни във Венеция и което ще се опитам да разбера, свържа и назова. Към него се прибавят думите, цитирани тук по спомен, които някой казва на английски в тъмното „никой вкъщи, нито батко, нито майка ми, никой никога не ме пита какво ми се е случило в лагера“.
Силният почти смущаващ звук на шевната машина, която сама тръгва и спира. Природата, проникнала през мебелите навсякъде, като пръст, слама, клони, миди, камъни, прах.
Инсталацията „The Neighbours“ (Съседите) на авторския колектив Красимира Буцева, Джулиян Шехирян, Лилия Топузова с куратор Васил Владимиров, е на много удобно място – от спирката Zattere до мястото Sala Tiziano – Centro Culturalle Don Oriogne Artigianelli са само няколко крачки.
Плакатът е подканящ, през вратата се отваря дълго пространство, мраморни колони, масичка с информационни материали. Оттам в полутъмните три преливащи стаи на инсталацията можеш да останеш колкото искаш. Или колкото можеш.
Специален надпис на английски предупреждава, че мястото може да предизвика травматични преживявания. Убедена съм, че са го написали заради миризмата. И че специално са я създали именно за Биеналето. Ще разбера, че греша, но затова после.
Отзивите за българския павилион
Това е първата ми спирка на Венeцианското биенале на изкуствата, което беше открито на 20 април и ще продължи до 24 ноември 2024. С миризмата, звуците на шевната машина и природата ще продължа следващите дни през останалите 88 национални павилиона и множество съпътстващи събития.
Миризмата ще остане, както и звуците.
Затова изобщо няма да се изненадам, че докато съм във Венеция, само за няколко дни, българският павилион получава толкова силни отзиви в международната арт-преса.
„Най-голямото откритие“, „едно от най-сплотените усилия сред неизбежно пъстрите национални предложения на Венецианското биенале“, „страстно изследване“, „този удивителен павилион“
Това са само част от оценките на международната критика.
„Този удивителен павилион е пресъздаден като апартамент от съветската епоха в България, сглобен от намерени предмети…Събрани в продължение на 20 години, интервютата разказват за живота в затворите и за това какво е било за затворниците да бъдат гледани или отбягвани от общността, докато са били транспортирани от затвор в затвор, третирани като чужденци от собствените си сънародници.“, пише Едуард Беренс за международното списание за изкуства Apollo и подрежда инсталацията между задължителните за посещение.
Caroline Roux от списание Galerie я поставя между шестте национални павилиона, които трябва да се видят.
Ейми Доусън от Stirworld я включва в своята кураторска селекция.
Пабло Ларио във Artforum препоръчва на всички „да посетят страстното изследване на България за психологическите последици от политическото лишаване от свобода. „Съседите“ на Красимира Буцева, Джулиан Чехирян и Лилия Топузова се откроява като едно от най-сплотените усилия сред неизбежно пъстрите национални предложения на Венецианското биенале през 2024 г.“
Една от най-авторитетните британски журналистки за изкуство и култура Лаура Къминг в The Guardian/Observer’s отива още по-далеч и нарича българския павилион „най-голямото откритие“:
„Това, което чувате, са свидетелствата на последните оцелели от комунистически лагер за принудителен труд на български остров, който е закрит едва през 1989 г. Всяка пауза, всяка дума и дъх са абсолютно жизненоважни. Вие сте интимно въвлечени в познанието за всичко това чрез материалната сцена около вас – аромата и допира на всеки предмет, напрегнатото чуване на всеки тих глас, променящата се светлина. Това е най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история“.
Защо са такива оценките?
Струва си да се разсъждава – на какво се дължи този силен резонанс?
Темата на 60то Венецианско Биенале, избрана от куратора Адриано Педроса, е „Чужденци навсякъде“. Педроса идва от Бразилия и е първият куратор на Биеналето от Латинска Америка. Той определя себе си като куиър и е първият открито куиър куратор.
Така темата за „чужденците навсякъде“ е много повече от темата за миграцията или преместването или идентичността – тя е тема за маргинализацията, за изтласкването и отчуждаването от историята на цели групи и народности, за наративите, чрез които се разказва самото изкуство.
Курираната от Педросо централна изложба в залите „Джардини“ и „Арсенал“, дава място и подслон на артисти, които никога не са били включвани и показвани във Венеция. Това са художници от Глобалният юг, художници от коренното население, аутсайдери, куиър артисти.
Именно това „включване“, това глобално обръщане на определенията за „чуждо“ и „свое“, това подлагане на съмнение на въпроса – кой разказва, това увеличаване на полифонията на разказвачите и неизменният въпрос – кой и как слуша такава полифония – превръщат акустиката на 60-ото Венецианско биенале в едно особено магнетично поле, което е същевременно силно обезпокояващо, но и силно енергизиращо.
Обезпокояващо, защото светът, и през очите на артистите днес, е травматично място на много болка, защото болката на „невключените“ е огромна. Енергизиращо, защото ни превръща в свидетели на едно невероятно глобално пробуждане, което настоява и ме кани, мен самата, да участвам, вярва, че има нужда от мен като свидетел, че само така – и през мен, и със мен – това пробуждане има смисъл.
(Не)баналната тема за историите от комунизма
В това поле на нови импулси българската инсталация на тримата артисти– Красимира Буцева, Джулиян Чехирян и Лилия Топузова, заедно с куратора Васил Владимиров, предизвиква наистина силен резонанс, за който си струва да ги поздравим.
Не е лесно да разказваш привидно „банална тема“ и да предизвикаш резонанс.
„Банална“ е жестока и неподходяща дума, но съзнателно я използвам, защото историите на оцелелите от комунистическите лагери в публичното пространство в България често предизвикват подобни реакции. Като минало, което е разказано и трябва да бъде оставено настрана, да не пречи.
Въпросът не е в това, че разказите на оцелелите са нови за нас като българи. Би трябвало да не са. Който се интересува, може да прочете достатъчно за Белене, включително книги и филми.
Но тримата автори – и тук е тяхната много важна работа, напълно разбират, че има истории без всякакви следи, които не могат да бъдат разказани и следователно чути. Че има изчезнала памет. И те се наемат със задачата да създадат пространство и акустика, в което ние просто да поседим.
„Понякога, за да се създаде музей на паметта или инсталация“, пише Красимира Буцева в есето си. „Събирайки – срещу историята“ в каталога към инсталацията, „трябва да се рови енергично и дълбоко – да се копае в терена, да се събират изхвърлени предмети, на цветя и храсти. Може би също и да се насочим и изправим срещу историята – срещу архивното, срещу фактичното. Може би единственият начин да представим заличените истории е като въобразим наново материалното пространство и изобретим носители на човешката памет“, пише още тя.
Каталогът, съпътстващ изложбата, е още едно свидетелство за прецизна, търпелива и отговорна колективна работа. Надявам се тя да се превърне в еталон за работа върху комунистическата памет.
Като всяка колективна травма, ние можем да я преодолеем само заедно. Като екип, като колектив, като група.
Никой не притежава миналото. Никой не може сам да се справи с травмата. Един прочит е важен, за да влезе в диалог със следващия.
Именно така се срещат Лилия и Красимира. Лилия говори с хора, преживели лагерите, от началото на 2000та година. Красимира започва през 2016.
Обменят мисли, чувства, преживявания. И ги събират в едно. Впечатлява ме тази групова работа и тази скромност. Всеки е направил своето, за да го има общото.
Лилия Топузова, професор по история в Торонто и интердисциплинарен артист, автор на документални филми, ни прави свидетели в своя текст.
„Стаята, в която съм“ на удивителните диалози в стаите, където е водила разговори. Те звучат така:
„Не си тръгвайте още, не съм ви казал всичко“И
„ Но ние говорим вече пет часа и вие не казахте нищо за лагерите…Казах ви, че съм дошла за това.“
„Едва сте докоснали пълнените чушки. Жена ми ги прави цяла сутрин, за да можете да се нахраните добре“.
„Чушките са вкусни, но просто не мога да изям четири. И се надявам да ми разкажете повече за престоя си в карцера.“
„Много сте кльощава. Изяжте си чушките и ще ви разкажа как видях приятелите си удавени“.
И пак миризмата
Когато срещам четиримата от екипа във Венеция, им казвам веднага за миризмата. Оказва се, че не съм първата.
Те не са правили нищо, за да я има. Всичко идва от самите мебели, от предметите, които са събирали от приятели, от улицата или битака. Даже не знаят каква точно е тази миризма.
„На какво мирише?“, пита Джулиян.
Трудно е да се каже.
Миризмата на селски черги, подготвени от баба ми за проветряване, но още непроветрени. Бюфетът в нашата кухня, чиято врата скърца при отваряне. Спареният въздух в стаята на село със сушена смрадлика и коприва. Миризмата на забрадката на баба Мария, миризмата на гладката ѝ кожа, усмихнатото лице, с едно изкуствено око и глас, който, казват, бил ненадминат по ливадите, докато синът ѝ не бил ударен от гръм.
„На какво мирише?“
Трудно се описват миризми, центърът на обонянието в мозъка е далеч от центъра на думите. Моите асоциации ще си останат само мои. Но резонансът е спонтанен, задвижил е нещо в мен. Ще ми се случи на още няколко места във Венеция, като например – миризмата на земя, психоделичните цветове, звуците на дъжда.
Да включиш изключените в историята е трудна задача.
През 1989 г. това беше утопията, че „днес ние влизаме в историята“, по думите на чешкия дисидент Вацлав Хавел.
Днес във Венеция бразилският куратор Адриано Педроса е отворил широко врати за всички изключени, от целия свят. Българският павилион напомня колко деликатно, търпеливо и с колко любов, въпреки всичко, може да се случва това.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
