ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 23, 1991 г.
НЕУК, НО „ПОДКОВАН“
Никога не съм бил паралия, но в ония години не заради това така върло ненавиждах бизнеса и бизнесмените. А – може да се каже – мразех ги от дъното на душата си, мразех ги още като хлапак, преди да съм се научил да чета, да пиша и да решавам задачи със събиране и изваждане, т.е. мразех ги почти по рождение. Защото знаех, защото вече ми беше казано някъде от някого: бизнес – това значи отвратително, грозно и срамно занятие, това значи пладнешки грабеж, безсъвестна експлоатация на човек от човека. А бизнесмен – това ще рече изрод, звяр. Разплут дебелак с бастун и пура в устата, с черен фрак и раирана жилетка, а на главата му – цилиндър с дълбоко дъно, на който е отбелязан златният знак на проклетите империалистически долари! Бизнесмен – това ще рече още вълк в овча кожа, подпалвач на трета световна война, заклет гробокопач на цялото прогресивно човечество. А аз, разбирай се, бях плът от плътта и кръв от кръвта именно от това същото човечество – прогресивното, нищо, че все още, както вече отбелязах, не бях се научил да чета, нито да пиша или да решавам задачи със събиране и изваждане. Впрочем това мое непримиримо отношение към бизнесмените не се промени и по-късно, когато поотраснах и отидох да се уча в София. Напротив, там то съвсем изкристализира и се твърди като диамант. Защото безнравствените изедници продължаваха все така методично и позорно да експлоатират масите, да потъпкват справедливите искания на всички стачкуващи, да минират еманципацията на прогресивните жени, да обричат на гладна смърт милиони безработни и цветнокожи. Те изхвърляха в океана несметни количества жито, мляко, портокали с всякакви други продукти, а изсмуканите от народната пот богатства най-безсрамно харчеха по скъпи локали за плътски наслади, за кока кола или за подкупи на разни разузнавачи и диверсанти, които да идват у нас и да подриват основите на нашето ново общество, като заразяват кокошките ни с пипка, кравите и биволите – с шап, свинете – с кучешка тения, а също така и да причиняват наводнения, снеговалежи, слени, незапомнени суши, синя китка по слънчогледа, бели полета в системата на вечерните училища за възрастни, пукнатини в стахановското съревнование „Всеки работник – ударник“ и много други такива. Въобще в ония години чуех ли за бизнес и бизнесмени, в неподкупните ми младежки очи заизскряваха пламъци на класова ненавист и автоматически свивах юмрук в знак на солидарност с пролетарския интернационализъм. Веднъж съчиних срещу бизнесмените една гневна епиграма. Много гневна. Беше къса, но гневна. Много си я харесвах. Бях сигурен, че ако я прочета на приятелите си, те също ще я харесат, защото и те като мен мразеха бизнесмените, но понеже епиграмата си беше лично моя, все не се решавах да я покажа на някого. Но пък от друга страна се и питах: имам ли право да проявявам излишна скромност и да държа в бездействие един истински „снаряд“ срещу загниващия империализъм? Един ден, пронизван от жаждата да направя най-сетне и аз нещо за по-скорошната гибел на човешкото зло, изпратих епиграмата до един вестник. А във вестника – нали и там като мен ненавиждаха бизнесмените и бизнеса – веднага я отпечатаха! Така на двадесет години ме споходи славата на върл борец срещу англо-американските бизнесмени и световния империализъм. Но с това дойдоха и неподозираните до този момент душевни терзания: как да отида в редакцията и да попитам дали са ми писали хонорар, когато в епиграмата си бичувах тъкмо този антихуманен нагон към личното облагодетелствуване и печалбарство? Все пак – понеже студентският ми стомах отвътре яко стържеше и заглушаваше гласа на класовото ми съзнание, реших се на компромис, ще взема парите, пък после ще реше – може на просекиня да ги харижа, с приятели да ги изгуляем, или в благотворителна подписка да ги вложа безвъзмездно… И ето ме, ден ден почуках на вратата на редакцията.
-Здрасти! – смотолевих изчервен от неудобство. – Тука ли се изплащат хонорарите?
-За какво? – служителката ме погледна хладно, почти враждебно.
-Ами така… – смънках и вече ми идеше да драсна навън и повече да не се върна, но нямаше как, налагаше се да изплюя камъчето. – За една епиграма… Срещу бизнесмените е…
Служителката ме измери с тежък поглед, сякаш вече се досещаше кой съм и точно за каква епиграма става дума.
-Хонорари… Всеки четвъртък след обяд. Касата обаче е отсреща в безистена…
-Какво?… Ка-кво!?
Сякаш с чук ме халосаха“ това „безистена“ ми прозвуча досущ като „бизнесмена“ – и изхвърчах навън като облян с вряла вода: каква гавра, боже мой – да се подиграят така нагло с мен, да ме тикат в устата на звяра – тъкмо мен воюващия срещу тази най-отровна издънка на човешката цивилизация!… Сега може и да не е за вярване – че съм бил такова неуко селянче, но ще признаете – бил съм един наистина добре „подкован“ боец! А въпросния хонорар аз и до сега не съм си взел. Макар, че и до днес не съм паралия. Макар че вече отдавна съм наясно и на какво се вика „бизнесмен“, и и като какви хора са били това бизнесмените. /Та нали само от нашата махала за нула време се пръкнаха половин дузина рицари да бизнеса, които преливат от щедрост и декларират, че са най-големите човеколюбци и благочестиви патриоти, които главата си залагат в името на народното оцеляване!/ Кой знае пък, мисля си, може би ще дойде време отново да се пишат епиграми за тях? Не зная. Но за всеки случай съм се зарекъл ако напиша нещо такова и го отпечатам, този път непременно ще отида да си получа хонорара. Независимо от това дали онази редакционна каса ще се помещава в отсрещния безистен!
Йордан СТОЕВ
