Да ви кажа честно в един момент не ми беше мъчно нито за Павароти, нито за Бон Джоуви, нито за Дайър Стрейтс, притури ми се планината и окачих дисковете им да се веят на терасата. „Защо?“ ще ме попитате вероятно. Повярвайте ми – има защо.
От няколко години, без значение кога трябва да ставам, в 5,30 аз вече съм будна… по принуда. Имам си биологична аларма, но не моята собствена. Започна се от състрадание. Два гълъба си излюпиха поколение в ъгъла на балкона. Досвидяха ми се и ги изчаках да си отгледат чедото. Наблюдавах го с умиление как расте и се учи да разперва крилца. Но семейството започна да си „кани“ гости. Започнаха се едни купони (разбирайте масово „разкалване“ на терена). То не биха рождени дни, кръщенета и безкрайни празници. Само „Наздраве“ дето не си викаха. А аз кълнях, стържех след джумбарето с лопатата, ма’ах с метла и вода и само бръчката между веждите ми се задълба.
Дойде зимата и цялото им население се изчеса нанякъде. Напролет обаче цъфнаха отново и сценките се повториха. Третата година взех категорично и твърдо решение: Няма да „израждам“ още едно поколение досадници! Е, не се размножиха у нас, но с мен барабар за компания минаха всички фази на ухажване, на бой с противника за женската, на любовни гъргорения сутрин на зазоряване… Започнах да се успокоявам още по тъмно. Викам си: Кой се събужда с любовни птичи трели сутрин? Сигурно много хора ще ми завидят. Опитах се да пусна една замечтана усмивка, но устата нещо ми се кривна встрани, та ми закиселя. Не ми се получи и с автотренинга.
[ad id=“225664″]
В същото време съседката ми, възрастна жена, удря с една пръчка постоянно по парапета, за да плаши гълъбите, че дори ги и калесва.
През тези няколко години на гълъбов набег и с цветя не можах да се свъртя. Птиците идват, гвацват се върху тях, разполагат се в сандъчетата, опоскват листата и.. дотам. Набучих шишове за скара, аз се бода на тях, докато плевя китките, но не и нашествениците.
Започнах да търся в интернет някакъв способ, за да прогоня тази лудост от терасата и от себе си. Немърлива излязох, подсещах се само в ранните часове и после забравях. До снощи. Чувала бях, че гълъбите се плашат от лъскавото. Някои са слагали дискове да се веят на сюблимните места. По нощите връзвах с конец за врата кого ли не. Шегувам се – не съм жертвала никой от любимите си дискове. Изнамерих някакви стари, захабени и надрани, ааа, някоя и друга чалгия увисна на простора. И така, доволна полегнах. Будя се днес в обичайното за гълъбите време, лежа в напрежение, гледам ринговете как се въртят, но пляскащи криле не се чуват. И никакво „словоизлияние“. Май ще хване дикиш тая работа, с надежда пропълзяват едни мисли в главата ми. Само дето по-късно се усетих, че моите Хичкок приятели ме държаха за поредна сутрин будна по никое време въпреки, че те не припариха под прозореца ми. Ще видим как ще е следващите дни…
