ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 69, 1990 г.
ИЗКУСТВОТО, ТВОРЧЕСТВОТО И ХУДОЖНИКЪТ ДНЕС
РАЗГОВОР С ИЗКУСТВОВЕДА МАРИН ДОБРЕВ
-Г-н Добрев, свидетели сме на обезпокояваща криза в цялостния ни икономически, обществено-политически, духовен живот, на морален дефицит в обществото. Не настана ли безвремие за изкуството в този толкова сложен момент? Бихме се запитали какво е неговото „поведение”, какво е поведението на творците днес?
-Струва ми се, че цялото това напрежение, дори да го наречем объркване в хората, дава особен отпечатък върху творците на художествената култура по простата причина, че те са определено с по-голяма чувствителност към всичко онова, което ги заобикаля. Към онези проблеми, за които сега говорим – икономически, политически, обществени и т.н., се прибавят и големите промени в представите ни за духовната култура, които се оказаха твърде деформирани. Един творец, един художник, който в продължение на цели десетилетия е вярвал в себе си, че развива творческите заложби, не може да не изживее, и то така болезнено и драматично, целия този период. Той си задава въпроса какво съм създал досега, верен ли съм бил на себе си, какъв е бил резонансът на моето изкуство, как сега трябва да разбирам представата за изобразителното изкуство, къде е моето място? Нещата са твърде невидими за обикновения, за масовия зрител, за да може веднага да се разбере какво става с твореца. За него е най-важното сега да излезе от шока.
-Всъщност получи се един парадокс: след 10 ноември творците получиха свобода да творят онова, което желаят, а като че ли още повече се затвориха в себе си.
-Проблемът не е само в творците, макар че това до голяма степен го има. Много по-важен фактор се явява отношението на масовия зрител или слушател към формите на духовната култура. Тук ние боравехме с доста измислени неща. На пръв поглед имаше присъствие в театралните и изложбените зали, но колко същностно е било то. Нека не забравяме годините, когато на театър, на оперно представление се ходеше едва ли не по великодушието на някоя профсъюзна организация, решила да купи билети на своите профсъюзни членове. В училищата се получи обратният ефект, защото не се работеше децата да разкрият в себе си интереса към изкуството. Това бе по-скоро насилствено внедряване, вместо някой да разкрие тайнството на тези неща и да добиеш необходимостта сам да отидеш. Колко зрители влизаха със своя личен, голям интерес към изобразителното изкуство в изложбените зали и доколко те го разбираха? Защо трябва да си затваряме очите за това, че българската публика е сравнително неграмотна за изобразителното изкуство. Наистина тя с изключителен интерес се обръщаше към неща, които са плод или на старото българското изкуство, или на някакво екзотично проявление на световното изкуство, като например японските гравюри или мексиканското изкуство. Зрителят често влизаше с любопитство, без да имаше идеята какво се крие в него, за да остане само на нивото на външната екзотика. С други думи ние трябва да се върнем към критериите на българина за оценката на тези неща. Сега залите са празни. От една страна, защото животът твърде много се политизира и човекът излезе на улицата, за да търси същинските измерения на нещата, но той ги търси пак така хаотично. А от друга страна, убеден съм, че макар и интуитивно, българинът се стреми към духовната култура, защото тя за него е и отдушник. При тази твърде голяма политизираност на времето логично е човек да иска да отиде някъде, където да си почине. Това място му предлагат именно формите на духовната култура и ние трябва да си даваме сметка как да спасим пътя на българина към нея.
-Това е наистина много важен и съдбоносен въпрос за духовното оцеляване на нацията.
-По моему спасяването на този път означава изключителна борба, но не по начина, по който го правехме досега, а борба за художествената образованост на зрителя, на слушателя. Защото ние създавахме какви ли не програми за всестранно и хармонично развитие на личността, за да видим сега, че те бяха просто стъклени кули. Тези неща не могат да не засягат твореца. В момента той е лице в лице с всички тези проблеми. Първо с една твърде деформирана празничност и тържественост на откриваните изложби, зад които се оказа, че не стои същинският голям интерес, защото той не е зароден, култивиран. От друга страна и мястото на същия този художник в това време. Говоря за художника, защото той беше относително най-свободният измежду останалите творци. Той сам трябва да отговори на въпроса: доколко се е нагаждал към една или друга конюнктура и доколко е бранел свободата си.
-И все пак с колкото и неприязън да се обръщаме назад и да отчитаме всички беди и деформации, които нанесе тоталитаризмът върху художествената култура, мисля, че това време не беше безвремие за изкуството. Нека си спомним колко много изложби само в един творчески сезон получаваше град като Стара Загора.
-Безспорно ние трябва да си дадем сметка какво губеше и какво печелеше тогава художникът? Тематични изложби имаше, и то много. За много художници те носеха социалната поръчка. Тоест художникът поемаше предварително ангажимент и създаваше определена творба. Нека си припомним, че ако в една тематична изложба имаше 200-300 произведения, реално двайсетина бяха свързани конкретно с темата. Тъй че художникът умееше да брани своето лично мислене. В никакъв случай обаче не искам да обвинявам нито едните, нито другите – всеки върви с възгледите си. Но не трябва да забравяме, че много от художниците, които имат определени възможности и влечение към тематичната композиция, се отдръпнаха към други жанрове и постепенно ограничиха обсега си.
-Не си ли навредиха много художници живописци, графици, скулптори, които се насочиха към някои форми на приложното изкуство, на пространственото оформление? Подобен подход не е ли нож с две остриета?
-Не мога никого да упрекна, че се е насочил примерно от живописта към пространственото оформление, или към приложна графика, сам авторът може да реши какво е изгубил от това. Лично по мое убеждение много художници от Стара Загора загубиха, но нека не разглеждаме въпроса еднопосочно. Българският художник съвсем не е онази приказно богата личност, за която обикновено нашето гражданство говори, тъкмо обратното, българският художник като цяло е във възможно най-ниското стъпало на финансовата обезпеченост. Около 85-90 на сто от българските художници имат среден годишен доход 1200-1500 лв. Всеки, мисля, може да направи преценка за това: може ли българският художник да живее и обезпечава семейството си само от чисто изкуство, в случая изящно изкуство? Можеше ли българският художник да живее от живопис и графика. Можеше ли с този минимум да си осигури онези елементарни неща, с които се прави изкуство: платно, рамки, четки, бои и т.н. Сега изложбите са 4-5 пъти намалени, на този етап държавните учреждения нямат отношение към изобразителното изкуство, липсва и социалната поръчка. Към това трябва да прибавим, че във всичките тези десетилетия у българина не беше формиран личният интерес към изобразителното изкуство, т.е. той не беше открил необходимостта от него в своя дом. Всичко това изправи художника до стената. Къде е той, къде е неговото място, накъде ще върви, как ще бъде обезпечено положението му в обществото. Досега той общо взето имаше някакво лъжовно признание, някакъв измислен интерес към неговото изкуство. На него това му беше ясно, а отсега нататък?
-Но затворени между стените на своите ателиета, те продължават да творят, участвуват в международни изложби, конкурси и за наша радост грабват оттам големите награди.
-Това показва, че творчеството на художниците не се вписва в рамките на онези доморасли критерии, с които ние регионално си решавахме въпросите. За да ни съобщават днес от Франция, Италия, Канада, Швеция, Норвегия, че вие там в България, в Стара Загора, имате прекрасни творци, хора с изключителен дух, с образно виждане, което е явление.
-Нашите художници искат да излагат свои творби в чужбина, но това е свързано с унизителни за тях условия. Те не могат да платят дори таксата си за участие в тези изложби и конкурси в порядъка на 30-40 долара просто защото няма откъде да ги декларират.
-Изключителният интерес към тях в другите страни е факт, но подобен интерес липсва у нас. През последните години ние наблюдаваме различни форми за така нареченото доближаване на изобразителното изкуство до масовия зрител. Изкуството излезе по улиците, по тротоарите, но се иска твърде голямо въображение, за да се нарече това изкуство. Въпросът сега е дали художникът да остане, както досега, с личните си, големи същностни разбирания и терзания за съдбата на изкуството, или да махне с ръка и да направи един реверанс към публиката, към масовия зрител. Той трябва да избира между едното и другото, а в това е и голямата му драма. Ние видяхме какво означава това принизяване на изобразителното изкуство до еснафския вкус, макар че това дава трохи на художника за неговото съществуване. Другият вариант е да отхвърлиш трохите и да създаваш онова изкуство, в което ти си уверен.
Разговора води
Донка ЙОТОВА
Разговор с изкуствоведа Марин Добрев
