На 2 май 907 година умира княз Борис I, български хан и княз (852 – 889 г.). Не е известно на коя дата е роден и затова църквата го почита като Св. княз Борис-Михаил в деня на смъртта му.
Управлението му има превратно значение за българската история, още в началото когато оглавява българско-славянското държавно обединение, Борис проявява силен характер и държавническа мъдрост. През 862 – 863 г. – сключва съюз с Лудвиг Немски и започва преговори за приемане на християнството в България от папата в Рим. Причините за този съюз, са спорни но историците считат, че това е умел дипломатически ход, който цели да предизвика могъщата Византия. Затова и отговорът не закъснява, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско обявява война на България.
[ad id=“225664″]
През есента на 863 г. византийците „в отговор на молбите“ на Ростислав нахлуват в българските земи. Борис I започва мирни преговори, бързо е и сключен мирен договор между България и Византия. Българският владетел се задължава да разтрогне съюза си с немския крал и да приеме християнството от духовници на Цариградската патриаршия заедно с народа си.
Но Борис I приема християнството тайно, според най-сериозният историк за живота на на Борис I – В. Гюзелев – това е станало на големия християнски празник Кръстовден (14 септември) 864 г.
Българският владетел приема името на своя „духовен отец“ – василевс Михаил III. Освен това, приема титулът – княз. Тогава се въвежда и първото християнско, по произход и византийско, законодателство. По-късно далновидната политиката на българският владетел – паралелни преговори с Рим и Константинопол – довеждат до извоюването на независима българска църква още със създаването й. Още по-ценното е, че изворите (кореспонденцията на Борис I с Рим се пази във Ватикана) от периода са запазени и позволява да се научат интересни подробности за живота по нашите земи пред ранното средновековие.
[ad id=“263680″]
На Осмия вселенски събор (869-870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. българският църковен въпрос е чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. А папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Само църковникът е сан с български произход.
През 879 г. на патриаршеския престол в цариград сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Цариградската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална.
[ad id=“237001″]
Второто превратно дело на Борис I е въвеждането и разпространяването на българската писменост, приемайки учениците на Кирил и Методий – Сава, Наум, Ангеларий и Климент – българският владетел изпраща Климент като епископ в Охрид и да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. След продължително 36-годишно управление през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и оттегля в манастир. Борис е имал четирима сина: Владимир-Расате, Гаврил, Симеон и Яков.
По-късно църквата го канонизиран за светец и е удостоен с царска титла.
Източник: bgnow.eu
