Днес бях обвинен в лично съобщение, че Пражката пролет няма нищо общо с астрономическата и въобще съм голям идиот, защото във всичко намирам политически нюанси. Затова ще опиша днешния ден сравнително неутрално:
Пролетта настъпи точно, както му е времето. Нито по-рано, нито по-късно. И на фона на това наистина объркано пролетно време имат право скептиците да мърморят: “Не е на добро тази работа, след толкова студ и сняг изведнъж ще напече, ще е чудо през лятото.” А друг да допълва дълбокомислено: “А бе, обърка се природата, с тези химически оръжия и военни опити, вече нищо не е като преди” Неизменно следва и някоя забележка срещу комунистите или седесарите, както и срещу Бойко Борисов, в зависимост от политическата ориентация на мърморещия. “Не е, не е, както преди.”
А как беше преди? Помня. Пак топло. Помня силното „ура“, когато минаваше училищната прислужничка да чете заповедта на директора за излизане в пролетна ваканция. “Мила ваканция, чакана, искана”, както се пееше в песента на незабравимата Петя Дубарова. Помня как и тогава Тунджа излизаше от бреговете си. Това беше преди. Помня как организирах тимуровски команди и гордо предлагахме на 40-50 годишните лелки да им помогнем да пресекат – те ми се струваха ужасно стари и немощни. Сега, когато съм на техните години разбирам защо са отхвърляли ядосано помощта ми. Помня как изчезнаха шоколадите от магазините и как изчезна и агнешкото и кафето, и червения пипер, но това не бяха мои проблеми, а проблеми на родителите ми. Те, милите, като всички останали с връзки успяваха да се снабдят всеки ден с нещо дефицитно – я черен пипер, я кило банани и всяка вечер отпразнуваха своята малка победа над дефицита.
Помня първите самостоятелния излизания по така наречената “разходка”, или “движението”. Наричаха го още “затворения кръг на провинциалната скука”, защото се състоеше в ходене от единия край на главната улицата и обратно и беше ужасно престижно ако си с мадама. Помня как с фунийки с карфици, често късахме чорапогащниците на същите тези мадами. Помня бурканчетата с кисело мляко и детските закуски. Помня комсомолските бригади, но не с нормите и заработките, а с трепета на първите бутилки водка. Първото натискане с мацките в тъмните летни вечери. Китарите и първите цигари. И пролетта. Тя винаги идва по едно и също време.
Петър Желязков
