В Древен Египет обувките се изработвали от папирус. В началото те се носели само от фараона и приближените му. Съпругата на фараона обаче не била смятана за негова приближена и ходела боса. Цената на такива сандали била във възможностите само за държавния глава. Херодот описва, че за изработването на един чифт от тези сандали за фараона отивал годишният доход на среден град. На Египет се дължи и изобретяването на тока, без който сега трудно можем да си представим обувките. Но обувки с ток носели не фараонът или жреците, а обикновените селяни, на които той служел за опора при придвижване по разораната земя.
Знатните римляни първо носели на краката си нещо подобно на ръкавица, като за всеки пръст си имало място. После заимствали от гърците сандалите. Те ги модернизирали, започнали да ги украсяват с бродерии и метални украшения. За плебеите имало специални обувки, различни били и за философите или за посещения в Сената. За целомъдрените дами били предназначени затворени обувки, а леките жени носели отворени сандали – за да покажат красотата на своите крака.
Голям принос в историята на обувките имат и гръцките куртизанки. По техни поръчки обущарите набивали гвоздеи в обувките, така че те да оставят следи с надпис „следвай ме”.
Колкото и да е странно, законодател на модата в епохата на барока станал френски офицер, носещ ботфорти – тежки и високи кожени ботуши, задължително с токове. Високите токове били необходими, за да може при езда кракът да се закрепя по-здраво съм стремето. Но на мода били не само военните ботуши, но и светските.
Така било до края на XVII век, когато се появили прилепващите по крака трикотажни чорапи и дошла модата на обувките. През 1690 г. на мода вече били обувки на толкова висок и тънък ток, че дамите можели да ходят с тях, само като се опирали на бастун. За да не изостават мъжете от модата, и те носели обувки с ток. Императорите започнали да издават специални укази, които определяли височината на тока на обувката по съсловия.
Доброто яздене на конете било съществено важно за бойния стил на Персия (днешен Иран). Изправяйки се върху жребеца, токът в скобата давал на войника стабилност, така че да стреля с лъка си по-ефективно.
През 17 век персийският шах Абас имал най-голямата конница, а и искал да се съюзи със Западна Европа, за да победят общия си враг – Османската империя. Затова той изпратил първата персийска дипломатическа мисия в Русия, Германия и Испания. Когато мъжете от европейската аристокрация видели обущата на персийските войници, ги възприели като израз на мъжественост и започнали да носят подобни, за да повдигнат мъжкото си самочувствие, а и им придали символиката на висок статус в обществото.
С разпространението на тенденцията аристократите увеличили значително височината на тока, за да подчертаят своята класа. Всъщност висшите класи често използвали непрактичността и неудобството като признак за своята привилегированост. Логиката им била следната: само някой, на когото не му се налага да работи на полето или да върви дълго, може да си позволи да се разхожда в толкова непрактични обувки.
Най-бележитият колекционер на високи обувки по това време бил френският крал Луи IV. Английският крал Чарлз II пък носил обувки с червени токове по време на коронацията си, въпреки че бил висок цели 185 см. Няколко години по-късно Луи забранил червени токове да се носят извън неговия дворец. Във всеки случай в наши дни идеята на Кристиян Лубутен за червените подметки намирисва на аристократизъм от 17 век. Може би затова успява толкова лесно да ги превърне в един от най-разпознаваемите емблеми на лукса и класата.
И тъй като жените по това време искали всячески да демонстрират равенството си, си правили къси прически, слагали пагони по дрехите си, пушили лули, слагали мъжки шапки и др., поредният им опит за присвояване на мъжките власт, сила и възможности, бил именно високият ток.
До края на 17 век обувката на ток била унисекс. След това постепенно формите се изменяли в по-квадратна и ниска за мъжете и по-заоблена и стройна за жените. Появили се и острите обувки, като идеята им била дамските крака да изглеждат малки и деликатни, показвайки се като връхчета под дългата пола.
Малко по-късно обаче се появява интелектуалното и духовно движение на Просвещението, което носи със себе си нови принципи, морал и разбирания за образованието вместо привилегията като култ. Тогава мъжете започват да носят все по-практични дрехи, аристократите стават много по-семпли в стила си, премахват бижутата и светлите цветове, а облеклото спира да им служи за демонстрация на социална класа. Тя не била толкова важна, колкото това дали можеш да бъдеш достоен гражданин.
На жените пък се гледало като на емоционални, сантиментални и необразовани същества, които носят ирационални облекла. Високият ток бил смятан за глупав и женствен и затова бил тотално отхвърлен от мъжете през 1740 г.
Само 50 години по-късно, след Френската революция, високият ток изчезва и от краката на жените. Тенденцията се завръща чак в средата на 19 век, когато първи ги популяризират фотографите на еротични и порно сцени. Оттам произлиза и асоциацията за високия ток като еротично украшение.
Двадесети век бил времето на триумфа на обущарите. През този период били измислени толкова много и различни модели, колкото не били направени за цялото време до тогава. Натуралният каучук повишил водонепропускливостта на подметките и обувките станали по-практични. След Втората световна война били открити и капронът и полиетиленът.
Днес нов модел обувки има средно живот около девет седмици. Освободени от техническите ограничения, обущарите и дизайнерите могат да творят всичко, каквото поискат.
