Търчах през всякакви очи по пътя си.
Като оси ме лаяха попътни псета.
Най-глупавите най-свирепо ме грозяха.
Най-умните пък все ръмжаха издалече
с едва дочут подземен дрезгав ромол. –
От техните прикрити зъби се страхувах…
Без камък в пазвата си –
с гол кураж спасих се.
О, псета, люти като болести заразни –
вървете си по кучешкия път, момчета.
От хапане е късно вече да се плаша.
Аз нямам неухапано место по себе си:
от кучетата само белезите имам,
а от приятелите – всички живи рани…
И хората
по зъбите се разпознават.
Из „Птици в нощта“
