Мили тате, теб отдавна вече те няма… Понякога спомените ме връщат към толкова незабравими случки, затова знам, че страницата, свързана с теб никога няма да избледнее.
[ad id=“263680″]
Свиренето с уста означаваше за мен нова комуникация със света и начин да възпроизвеждам мелодии от всичко, което чувах. Бях може би на около 4 – 5 години, когато вуйчо ме научи да изкарвам звук през свитите си устни и тогава станах тотален „свирчо“. Освен това навремето това „упражнение“ си беше голяма мода. Всички си имаха някакъв сигнал. Нашият семеен беше от песента на Емил Димитров „Нашият сигнал“, но само от „Аз чакам, чакам вече час“. Не бяхме оригинални, той се чуваше навред, но „свирката“ на майка ми я разпознавах от километър, особено, когато протяжно я чуех вечер в тъмното и тя ме зовеше да се прибирам. И така, свирех почти виртуозно, имитирах дори баш Майстора на актьора Кирил Господинов, който правеше страхотна чалга вариация на популярната песен „Имала Мариана“ с чупки, извивки и украси. Но много се ядосвах, че не мога да свиря с пръсти. Естествено потърсих помощ, защото на самоучител не ми се получи.
Спомням си, че бях във ваканция, баща ми си дойде за обяд и го застъпах здраво. Показа ми, естествено, как да сгъна езика си навътре, как да го затисна с пръсти, откъде да оставя дупчица, за да минава издишвания въздух… и се започна!
[ad id=“225664″]
Той тръгна на работа, а аз седнах на една табуретка срещу огледалото на тоалетката, в спалнята на нашите. За да мога да гледам „свещенодействието“, разбира се, защото констатирах, че няма да е много лесна тая работа и прав се умалява. Голямо надуване и плюене… цял следобед. Но накрая просвирих! Чудо!
Но как изглеждаше според вас огледалото? – мокро. А главата ми? – надута и ме боля чак до другата сутрин. Но аз вече свирех силно по мъжки! И все още мога! Макар да си останах на фаза само с четири пръста и ако ми се наложи, силно казано, защото обикновено това свирене го демонстрирам при много силна емоция, прилагам татковите инструкции и проглушавам ушите на присъстващите…
И така, мили тате, твоята кръв тече в жилите ми, а „дъхът ми“ все още излиза понякога по твоя почин…
