ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 10, 1990 г.
НАПРАВИ ДОБРО…
Който веднъж е надникнал в домовете за деца без родители, си тръгва оттам с жестока болка, но и амбицията да промени нечовешката им участ. Който е отишъл втори път, прибавя в душата си още една болка – болката от безсилието нещо да промени. Защото повече от ясно е, че от компромисни решения и полумерки няма полза. Само кардиналната промяна е в състояние да постави живота на тези деца в нормални релси.
От половин век държавата се е нагърбила да бъде за тях майка и баща. Нарече заведенията „Дом дете”, „Домове за деца от предучилищна в възраст” и „Домове за деца и юноши”. Има една повтаряща се парадоксална наглост в думата „Дом”, когато децата са лишени от най-елементарното в своя бит: човешка храна, човешко облекло и нормално отопление.
Принудени сме да се примиряваме половин век с още един парадокс – всички тези домове са скрити от очите на обществото. Избутани са в периферни села или в най-добрия случай в периферни квартали на градовете. Малките растат в инкубатори, без никаква връзка с нормалния живот и изостават в психическото си развитие. По-големите изостават в социалното си развитие поради липса на нормални социални контакти. Никой от тях не учи в нормално училище, сред интелигентни и амбициозни ученици и никой от тях никога няма да може да мери сили с най-добрите, за да си извоюва в бъдещия нелек живот по-престижно място. От самото им раждане сме ги поставили на най-ниското стъпало на живота. Ако някой от тях все пак се е изкачил малко по-високо, то това е негов личен подвиг, не е заслуга на обществото, което уж е негов настойник.
Години наред тези деца са встрани от нас, за да не ни тревожат със сирашкия си вид, със забавеното си развитие или изродената си физика, а също и да не опровергават самонадеяните ни твърдения, че сме най-хуманни, най-загрижени, най…
Години наред човешката ни съвест беше приспивана не само по отношение на тези деца. Но най-виновни трябва да се чувствуваме пред тях.
А за да се почувствуваме виновни, необходимо е да бъдем ТРЕВОЖЕНИ всеки ден, всеки час. Само тогава ще си върнем забравените човешки добродетели: милосърдие, обич към ближния, благотворителност.
Държавата – такава каквато ни я завещаха, още дълго няма да бъде в състояние да стане майка на когото и да било. Нямаме право повече да държим на разстояние от себе си децата без родители. Техните пансиони трябва да бъдат на улиците, по които всеки ден минаваме с хляба си в ръка. Едва тогава ще усетим неговия истински вкус. Децата ни трябва да учат в един и същи училища с тези деца. Сравнявайки техния пансион със своя дом, собствените ни деца, ще се научат по-добре да ценят родителските ни грижи. Дъщерите ни няма да търсят криминални начини да се освободят от извънбрачната си рожба, ако поне веднъж са зърнали уродливо детско лице и няма с лека ръка да захвърлят детето си, ако са виждали през оградата протегнати за ласка ръце. Синовете ни няма да отричат бащинство, ако знаят до какво води това.
В крайна сметка, помагайки на тях, всичко ние ще станем по-добри.
Ето защо най-напред се обръщам към всички кметове на градовете от района. Разтворете хиляди пъти прекрояваните градоустройствени планове и направете невъзможното, за да осигурите къщи, жилищни етажи или поне дворни места с възможност за ниско строителство в центъра или близо до центъра на своя град. Поставете пансионите в групата на безкрайно нуждаещите се и им дайте подслон.
Обръщам се към всички деятели на просветата, детското здравеопазване и социалните грижи, без да чакат специално нареждане, също да се включат в издирването на подходящи сгради. Нека прекроят остарелите нормативи и също да направят невъзможното, но да осигурят на 10 деца един добър и всеотдаен възпитател. Ако сме достатъчно милосърдни и редовно благотворителни, неговата заплата няма да бъде най-големият ни проблем. Нека създадем малки пансиони за по 20-30 деца, които да бъдат наистина дом и сигурност за тях. Всяка детска градина във всеки от кварталите би била в състояние да сготви 30 порции в повече, за да бъдат нахранени и децата от близкия пансион.
Обръщам се и към всички граждани, на които не стигат никога заплатите, както не ми стига моята собствена заплата. И от най-бедния винаги има някой по-беден, на когото може да се помогне. Прибавени към държавната издръжка, дори само няколко лева са неоценим дар и навременна помощ.
Обръщам се и към всички, които имат малко по-високи доходи или много по-добри сърца. Много от тях спонтанно предложиха покрив и грижа на осиротелите румънски деца. Нашите български сираци не осиротяха така внезапно, но страдат мъчително дълго. Не е необходимо непременно да бъдат осиновявани. Тези деца рано помъдряват, а ние твърде отрано сме им показвали мястото в живота. Те ще са благодарни да имат дом и грижа и може би ще са ни по-благодарни от нашите собствени наследници за получената даром обич.
Дано успеем да се променим и се научим да обичаме децата такива, каквито са – не винаги красиви, понякога болни или уродливи, някога добри, а понякога непослушни и агресивни. Лесно е да обичаш красиво и добро дете. За другото се иска извисена душевност.
Ако тези думи се сторят на някого пресилени, ще добавя, че от две години децата от дома за деца и юноши „Д. Благоев” в село Дълбоки издигат отчаян мълчалив протест към цялото ни общество. Те категорично отказват да бъдат осиновявани! Те ни отхвърлят!
Доля ЧИКАКЧИЕВА
