Kато режисьор Въло Радев снима чуждестранни актьори в четири от филмите си – “Крадецът на праскови”, “Цар и генерал”, “Най-дългата нощ” и “Осъдени души”. Най-драматична е историята с избора и намирането на сръбския актьор Раде Маркович в първия.
В “Крадецът на праскови” Радев за първи път не е зад камерата като оператор. Но отлично знае, че най-важното за успеха на един филм е изборът на главните изпълнили и работата с тях.
Първият артист, когото си набелязва още докато пише сценария, е Наум Шопов за ролята на френския пленник Де Грие. После е Невена Коканова за образа на Лиза. Въло Радев я е снимал като оператор в два филма – “Години за любов” и “Тютюн”, и си мисли, че я е разгадал. Следват Мишо Михайлов за полковника, Васил Вачев за ординареца и т.н.
Режисьорът вече е решил, че в главната мъжка роля на сръбския пленник трябва да снима
актьор от Югославия. Киноначалството обаче посреща идеята му почти “на нож”.
Директорът на студията за игрални филми Георги Йовков възразява с думите: “Още не си започнал, а вече настройваш българските актьори срещу себе си…”
Управлението на Кинематографията обаче не е толкова меко в аргументите си: “Киното е национално изкуство, то трябва да използва националния ни творчески потенциал!”
Въло Радев успява да защити решението си и заминава за Белград. Той вече има в плановете си актьора Раде Маркович, когото е гледал в няколко филма и особено е впечатлен от ролята му в “Големият и малкият”.
Но има предвид и друг актьор – Душко Яничевич, когото в своите мемоари Въло описва като “висок, строен, подвижен, с нарязано от шарка лице и големи, учудени очи”. В списъка си добавя и Бата Живойнович и Любиша Самарджич – млади, но вече популярни актьори, които с годините ще станат много известни и в България.
След пробните снимки Въло Радев е напълно разочарован от Яничевич. От няколкото изгледани филма с Бата и с Любиша, разбира, че и двамата не са подходящи за ролята на Иво Обренович. Така остава само Раде Маркович. През цялото време, докато прави проби или разговаря с други актьори, Въло Радев постоянно пита къде е Раде. И винаги му отговарят: “Търсим го.”
Накрая Деян Косанович, сръбският домакин на българина, звъни на свой приятел в милицията. След два часа оттам казват, че Раде е в един хотел в Скопие.
След нови два часа успяват да се свържат с хотела, но от рецепцията им казват, че е заминал за Битоля. Звънят в Битоля. “Да, бяха тук, но цялата група замина за Дубровник!” Свързват се и с Дубровник. “Тази вечер ще играят в Будва”. От хотела в Будва ги информират, че куфарите на групата са тук, но Раде Маркович го няма. Предават молбата на българския редитель (режисьор) Въло Радев, че иска да говори с него.
Въло тъкмо си ляга в полунощ, и телефонът иззвънява. На него е самият Маркович. Следва нелек разговор, но на другия ден
сърбинът изминава над 500 км “през долини и планини”, от Будва в Черна гора до Белград, за да се срещне с българския режисьор. Да разговаря с него и веднага да потегли обратно, защото вечерта има представления в града на брега на Адриатическо море.
Докато обядват, хърватската поетеса Весна Парун и Въло обясняват на актьора за повестта на Емилиян Станев, за сценария, за човешките измерения на образа на Иво Обренович.
Раде Маркович слуша внимателно и накрая казва на Въло Радев: “За първи път в живота си поемам ангажимент, без да съм прочел сценария. От една страна, ми е любопитно – ще снимам в България, от друга, е хубаво, че вие сте дебютант. От дебютантите можеш да очакваш или нещо значимо – те се хвърлят на всеоръжие и това е интересно за актьора, или се провалят, което и така се случва в нашия занаят. Смятайте, че съм дал съгласието си, ще дойда при вас, щом се освободя…”
След две седмици сърбинът пристига в София. Правят му фотопроби, които киношефовете много харесват, но поставят ново условие – хонорарът му можело да бъде само в левове и по българските тарифи. Когато Въло съобщава това на актьора, той дълго мълчи и накрая маха с ръка: “Добре, не е толкова важно.”
В книгата си “Изгубени пространства” Въло Радев прави следния словесен портрет на Раде Маркович: “Като човек и творец той беше невероятно сдържан, дисциплиниран, етичен. Не се изсилваше, не натрапваше своето мнение (а винаги имаше и мнение, и готови предложения), не създаваше проблеми. Колко важно е за режисьора актьорите да не му създават проблеми! Раде винаги знаеше текста си, макар че трябваше да говори на български със сръбски акцент и не му беше леко. Той нито веднъж не обърка костюма си, не забрави нищо от личния си реквизит, не се наложи по негова вина да преснимаме. Никога не сме ходили по терените да го търсим, както става с повечето актьори. Веднага се виждаше, че това е друго отношение към работата. Именно работата, творчеството е нещо отделно…”
На кинофестивала във Варна Раде Маркович получава наградата за мъжка роля, Невена Коканова – за женска, Георги Георгиев – за дебют, и Мишо Михайлов за ролята на полковника. Филмът е отличен със специалната награда на журито, както и наградата на публиката.
Белградският вестник “Политика” озаглавява кореспонденцията си “Пуна шайкача награда”. Има и шарж, на който Раде Маркович държи кепето си (шайкача), пълно с призове.
Премиерата на филма е на 9 ноември 1964 г. в тогавашното кино “Димитър Благоев”. След това по обичая по онова време екипът тръгва из страната за срещи с публиката. Навсякъде са посрещани изключително сърдечно и с пълни киносалони. Раде Маркович споделя на Въло Радев: “Двайсет роли съм изиграл в киното, но никога не са ме посрещали така, вие сте друг народ, не знаете колко хубаво е това.”
А София вече говори за голямата любов между Невена и Раде, преминала от екрана в живота… Много е изписано и говорено за връзката между двамата актьори. С много измислици и лъжи обрасва тя през годините.
През 2004 г., когато се навършиха 40 години от създаването на филма, звъннах на домашния телефон на Раде Маркович в Белград с молба за интервю.
“Крадливац брескви” на 40!? – възкликна актьорът и веднага добави на български: – Па това си е един старец!”
Явно развълнуван от вниманието и от възкресяването на спомена за филма на Въло Радев, който го направи известен, Маркович прилежно си записа 8-те въпроса. Отговорите, написани на ръка с четлив почерк и с употреба на несъществуващата в сръбската азбука буква “ъ”, изпрати по пощата.
Предлагам ви откровената изповед на актьора без да я “разкъсвам” с въпросите си. (Виж текста по-долу.)
След участието си в “Крадецът на праскови” Раде Маркович продължава кариерата си като артист
на свободна практика, какъвто сам е избрал да бъде през 1961 г. Дотогава играе в Белградския драматичен театър. След това се изявява на сцените на “Ателие 212”, Народния театър и Югославския драматичен театър.
За шейсетгодишната си творческа кариера Маркович играе в над 90 театрални постановки и участва в повече от 70 национални и международни филма, както и в над 60 телевизионни сериала.
От 1981 г. преподава в Академията по изкуствата в Нови Сад и е професор по актьорско майсторство в Белградската академия “Брача Карич” от 1997 г.
През 1989 г. Раде Маркович получава наградата “Славица” за цялостен принос към югославското кино.
През 1998 г. е удостоен с наградата “Добричин пръстен” за ролите си в театъра.
Големият актьор умира 88-годишен на 10 септември 2010 г. в хърватския град Забок. От брака си с актрисата Оливера Маркович, продължил от 1945 до 1964 г., Раде има син Горан, който продължава пътя на родителите си и става актьор и режисьор.
Раде Маркович:
Любовта ни с Невена беше трагична приказка
Поканата за снимки в България в онова време ми се видя като спасителен кораб. Бях в лична и професионална криза. Освен това бракът ми се разпадаше, имах язва на стомаха, бях и напълно разочарован от приятелите си…
Въло Радев и неговият екип ме приеха блестящо. Цялата тази ситуация, великолепнният автор и човек Емилиян Станев, “Крадецът на праскови”, предложеният сценарий, необикновената романтика между жената на полковника и военнопленника, ми обещаваха фантастична работа.
Да започваме! Проби, проби, пътуване до Велико Търново, последни приготовления с Виолета Минкова (актриса от Народния театър, която първоначално е избрана за ролята на Лиза – б.а.) И след това прекъсване. Връщане в София и пауза. Промяна в ролите.
В екипа пристига Невена Коканова. И отново проби, проби… И най-накрая снимки. Въобще не съм си и мислел да се намесвам в цялата тази работа, защото бях гост, чужденец. Освен това получих убедителни обяснения от страна на Въло и бях готов да започна отначало със снимките.
Те започнаха много успешно. Невена непрекъснато пътуваше в София за представленията в Сатиричния театър, а аз имах достатъчно време за разпускане, да се подготвя за ролята и да изучавам български език. Есента бе тиха и дълга. Търново – прекалено красиво и романтично. Невена и аз много бързо се сприятелихме, паснахме си в работата. Въло ни караше да импровизираме и ние се занасяхме и фантазирахме…
Не мога да кажа кога всичко това се превърна в любов. Но го осъзнах чак когато след снимките се върнах в Белград. Здравето ми се влоши заради язвата и се наложи да лежа в болница почти месец. Трудни, много трудни дни. Голяма равносметка за живота. Решения… Разведох се и напуснах театъра.
След два месеца се върнах в София прероден. Трябваше да озвучим филма. Толкова добре говорех български, че се налагаше умишлено да правя грешки, за да изглеждам убедително като сръбски офицер военнопленник.
Нашите отношения с Невена бяха малко по-въздържани, защото в София вече се говореше… До ново силно сближаване се стигна следващата есен по време на филмовия фестивал във Венеция, където бяхме много добре приети като гости петнадесетина дни.
Венеция безпогрешно изпълняваше своето. Тук бяха стъпалата на “Санта Мария дела Салуте”, сянката на църквата “Свети Марко” и всички останали свидетели – гълъбите, гондолите, наводнението на площада и т.н., и т.н.
По-късно всичко това се превърна в една доста трагична приказка. Аз се разведох, но Невена не можа. Нейният съпруг бе с тежки сърдечни проблеми. Разводът щеше да го убие…
Отношенията между България и Югославия отново се влошаваха. От най-високо ниво Невена бе посъветвана да се отдръпне. Край? Не! Никога няма да има край… И защо?
Една част от хубавия хонорар за филма получих в българското посолство в Белград. А другата част, която бе в левове, обърнах в турски жълтици и си ги сложих в джоба.
Източник: 24 часа
