Истини с гримирани усмивки
и бодливи длани между тях…
Боже, колко ли стремежи чисти
стъпкахме в суетната си прах?!
Свети като късче от реликва
стар възторг в предчувствие за нов.
Как ли и защо човекът свиква
да живее в навик за любов?!
Трябва ли окото да е сляпо
с шепа пръст и чак след туй да спре
вечната си алчност да пресмята
тялото додето не умре?!
Стихнал от словесна изнемога
пие провинциалният Поет.
Кой ли ще нахрани Еднорога
зъзнещ сред поляните от лед?!
Дави с вино стръвната си нервност,
псува в безутешния си яд:
– Те не заслужават да сме трезви!
Всеки вълк и гарван ми е брат…
Пие сам Поета и се пита
върху лактите подпрял света:
– Как след толкоз песни и молитви
злото върху камък е сега?!
Пие… И плете на ум въжета
демоните с тях да удуши.
И преглъща страхове Поета,
без да може да се утеши.
Дъвчат острозъбите му мисли
слабоволието му без жал.
Той на вятъра само ще липсва
под затрупалата го печал.
Боже, подир толкова въпроси
и миражи със пресипнал глас,
ножа скрий,
а вярата му боса
нека тази нощ да спи у вас!
19.11.2021
