Ако на терена е Стоичков, а вие по една или друга причина пожелаете моментално да изпразните стадион „Берое”, има само един начин: докопайте се до радиоточката и изкрещете: „Иване, къщата ти гори!”
Какви ли не Ивановци сме виждали и ще видим, живот и здраве! Всеки от нас, не-Иванът, се сеща за десетки най-различни такива екземпляри – малки и по-големи, черни и бели; пил е с тях, ял е от трапезата им, а също е ял и от попарата им. Аз лично не мога да се оплача, може би защото другарувам само с вдъхновяващите, мухльовците ги заобикалям.
А сега ще ви разкажа за един Иван от моята галерия – Иван Пенчев. Не ми припомняйте, че днес само в Стара Загора има няколко дузини живи и още няколко хиляди блажени със същото име и фамилия. Но моят Иван Пенчев не е точно умрял, преди време той само се спомина – тоест, превърна се в спомен за нас, живите-умрели. Спомен за един добър българин.
Та, както вече разбрахте, този мой приятел Иван Пенчев някога беше напълно жив, и то много по-жив, отколкото редица сегашни негови съименници. Дома си бе строил и дострояваше сам, както лястовицата лепи сламките по гнездото си. Пътечките в двора му бяха от калдъръм и с шпалир от много цветя. Дотук – нищо необичайно. Но свръхнормалното за разказване предстои. Например, работилницата му – инструменти и инструментчета, които човешкото око по онова време не би могло да види никъде другаде в града на уж модерното ни машиностроене. И всички по своите места, смазани, излъскани, наточени и строени като войници, готови за атака. Ако някой от махалата имаше нужда от свредло или клещи, Иван предпочиташе да последва пешком пътя на своя свещен инструмент, отиваше при работата и сам я свършваше, сякаш че не той въртеше дрелката, а тя него.
Един ден, като ме срещна, ми заръча: „Буков, кажи по радиото, че извършвам безплатни електро, водопроводни и други дребни поправки по домовете. Искам с нещо да бъда полезен.” Това съвсем не беше шега, но аз се уплаших, за което сега насочвам гузна радиовълна към неговия по-добър свят и му поднасям моето закъсняло извинение. В онази си изтерзана и отесняла радиодуша не можах тогава да побера едно толкова благородно човешко послание!
Независимо от чудатите му безплатни услуги, които и без моята реклама тъй или иначе практикуваше, той всяка седмица без каквато и да е уговорка или предупреждение ми оставяше при милиционера на Радио Стара Загора в надлежно адресиран запечатан плик по някоя анахронична дописка: я за забравен възрожденски род, я за хайдушко сборище, я за някоя мома, чиято сянка е била вградена в чешма или в мост…
И ето че дойде ред да се обърна днес по моята печална радиоточка, която прокарах специално за тебе до отвъдното – защо се бъхтеше с тези небъдни работи, бе Иване? Как твоето добро сърце на ентусиаст не усети, че вече е настъпило време, в което всичко българско трябва да бъде изхвърлено на кучетата; време, в което нашите тарикати са станали ортаци с чуждите душмани, за да яхат народа ни, и че националната ни култура занапред ще се побира само в една-единствена дума – „кючек”?! Че разбойническият дух сграбчи доброто за врата и го натика вместо себе си в бутилката! Пословично българско трудолюбие ли? – Ха-ха! Честност, достойнство, справедливост – ха-ха-ха! Здрав разум – ха-ха-ха-ха!…
За който не знае или пък не иска да си спомни нека кажем, че през ония години българите се деляха на три групи: безпартийни, партийци и комунисти. Най-практични бяха безпартийните, най-опасни – партийците, а най-големи сладури – комунистите като Иван Пенчев. Можете ли да си представите например едно събрание, на което баш партиецът казва: „Другари, ориентираме се към приключване. Има ли други изказвания?” – И сам си отговаря –„Няма.” С абсолютна сигурност наистина щеше да няма, ако в салона не присъстваше Иван Пенчев, на когото от кумува срама даваха все пак думата, макар и с величайша досада. Но тъкмо тогава събранието заприличваше на себе си, защото Иван смело бранеше позицията на обикновения човек и на здравия разум, като завършване: „Помислете добре, другари, не грешим ли, като вземаме това решение?” В такива моменти идиличният сценарий на партийците ставаше на пух и прах и всички в залата се снишаваха, а главата на най-големия партиец автоматично оклюмваше под тежестта на Ивановите приказки. Говорейки за образованието, веднъж той направи следното заключение: „Не е все едно и също да си завършил Сорбоната и да си взел диплома от петеуто в Нова Загора!” Интересно би било какво би казал по въпроса сега…
Всеки човек си има своя светая светих. За Иван Пенчев това беше мазето с будилниците, където канеше само най-скъпите си приятели. Един, два, пет, петдесет, – не! – над сто будилника, които пъхтят, прозвъняват и пеят по никое време и цъкат така влудяващо, че биха извадили от ритъм и най-здравото човешко сърце. Иван седеше на стола и им се любуваше с часове. Всичките отмерваха последните му надземни дни, но някои изоставаха или изпреварваха с минута-две и затова биваха изтерзавани чрез непрекъснато курдисване и регулиране. За най-точните и най-мелодичните от тях Иван Пенчев бе учредил награди –„челник”, „ударник”, „герой на труда” и прочие, едни красиви табелки, с които ги удостояваше ритуално, като после ги закачане през шиите им, а преходното червено знаме постоянно обикаляше колекцията му като внушение, че само колективната и честна трудова надпревара може да възпита и създаде героите на новото време …
Ех, Иване, Иване!
Я вземи, че събери по бригадирски там в долната си земя около радиоточката хилядите мили наивници от твоето поколение, та да чуете от мене за някои работи, дето стават при нас, на по-горния етаж на България!
Вам лъжа, мени – истина, но тук се плаща, ако изглеждаш жив: за изписване на лекарства от личния лекар, който бил със статут на търговец – по 1 лев на месец. Водата и токът ни излизат повече от пенсията. Вместо „Красив роман е любовта” въртят „Яката дупара”. В Театъра и Операта постоянно представят „Секс, наркотици и рокендрол” и вече се стига до сградите им по велоалея. Учениците обучават и възпитават своите учители с псувни и с бой. Полицаите ядат слънчоглед на пост. Престъпниците осъждат държавата. Зелето и вярата ги внасяме от Брюксел, надеждата – от Америка, а любовта ни е под наем от Лукавого. Още не плащаме само „данък въздух”, защото нещо са сбъркали софтуера на персоналните въздухомери. Изобщо – какво да ти разправям – тук сладкото вече не слади, а само соленото соли, киселото кисели, лютивото люти и горчивото горчи…
И затова ти заръчвам, Иване, да обясниш на открито партийно събрание както на комунистите и на сдружените земеделци, така и на всички честни безпартийни покойници около тебе, че засега, отгоре върху земята българска, няма революционна ситуация, тъй като днешните уж живи сме по-умрели и от самите вас. Абе, направо им кажи: „Да не бързаме с възкръсването, другари, защото няма смисъл да се хабим! Животът в България днес не ни заслужава!”
