МАЙТАП, БЕ!
Той е Стоян. Седи шахматно на чина зад мене. Баща му е милиционер, което обяснява донякъде това-онова.
Среща ме той наскоро съвсем случайно и ми казва: „Не съм ти благодарил още, че навремето ме спаси. Я виж колко ми е удължен вратът! Това ми е от ония години, когато преписах от тебе съчинението със запетайките и Бенев ми тури петица, а ти получи четворка.”
Откъде да помня такива работи? Изминали са има-няма 50 години оттогава, и толкова вода изтече, че се чудя защо Стара Загора все още не е станала пристанище на Загорско море. Минало-заминало… Какво съм загубил аз, когато някой си е услужил с нещичко от мене, което и бездруго си го имам в изобилие и което даже не е мое. Защото хубавите неща, които ни се случват или сме придобили, ни са дар от Господ. Ако човешкият ти огън се е разгорил, какво ти вреди да позволиш на някой друг да си вземе от него и да си стъкне огнището?
Прощавайте, за малко щях да ви излъжа, защото имам отговор на горния въпрос – егоизмът и завистта – ето какво ни пречи!
Човек се ражда със семенцата на дявола вътре в себе си и затова трябва отвреме-навреме да плеви душата си. А българинът отдавна е зарязал своята нива и в нея са избуяли много тръни и бурени…
– Ще почерпиш някой ден, Стоянчо, – му отвръщам аз, и той ми
обещава.
Вече забравих какво точно исках да ви кажа… Може би това, че избуялите нашенски айръци са изсмукали не само нравствените ни, но и умствените ни сокове. И когато някой медиен тарикат твърди, че в днешно време 4 е повече от 5, ние даже му вярваме – не защото сме станали по-наивни, а защото направо сме изглупели. А сме изглупели, защото ни мързи да мислим.
Снощи бях на литературна вечер по повод на издаването на нова книга. На събитието присъствахме по четири човека от всеки един сорт – този на организаторите, другия на местните автори и разбира се, оня на видните графомани. С други думи бяхме във формат 3 х 4. Общият ни сбор бе 12 и може би това има някакво значение при оформяне списъците на електората, но със сигурност няма нищо общо с броя на апостолите на тайната вечеря. Такава е днешната социо-културна математика…
Безумните оптимисти биха възкликнали: „Българската духовност загива, обаче процесът е бавен”. И ще са прави. Наистина, затриването на народа ни става не чак толкова бързо, може би защото ни е хубаво да се печем на бавен огън. Често се твърди, че Бог е българин, в което дълбоко се съмнявам, обаче за българския произход на Сатаната съм почти уверен. Колко време може да оцелее една нация с главата надолу? Нещо като злощастен бръмбар, обърнал се по гръб. Подхлъзнал се и се хързулнал по нанадолнището. А долу седи пак той – вездесъщият ни сънародник Сатана, който вече е нагласил казана върху бащиното огнище и потрива ръце, от които хвърчат искри.
През последните десетилетия родният мързел в интимен съюз с глупостта, егоизма, завистта и хищничеството не спира да пръква отрочета, които много приличат на чудовища от американските екшъни. Не ми се ще да замърсявам днешното си съчинение с всеизвестни факти и картинки от действителността ни, които ясно и недвусмислено илюстрират как българинът наистина е станал обратен човек. Казах „станал е”, а не че някой го е направил такъв. Обръщането на нашенеца откъм задните си части и с краката нагоре е единственото успешно нещо, което самият той е сътворил през последните десетилетия по собствена воля и желание и без каквато и да е намеса на която и да е вражеска външна сила. С други думи, постигнат е идеалът на абсолютната свобода, която по мое време се наричаше „слободия”.
А пък аз лично я докарах я дотам, че вече се срамувам, че не съм джендър!
В този ред на горчиво-солено-кисели мисли и факти наскоро се уверих, че неравенството „4 е по-голямо от 5” е намерило благодатна почва за приложение и в системата на подредба на чакащите клиенти в десека.
Стигнаха до моя номер, но го прескочиха. След това други по-късни номера ме прескочиха още десетина пъти. Ядосаха ме с тази своя брюкселска математика и за малко да отида да се разправям по въпроса със самия управител. Но не го сторих, защото си представих как в луксозния си кабинет ще ме посрещне приветливо самият Стоянчо, моят съученик, как ще ме почерпи с неиздълженото питие и как свойски ще възкликне:
– Ей, Ботка, ти вече от майтап не разбираш ли, бе?
P.S. Това литературно произведение е просто едно песимистично размишление – плод на художествено въображение и с действителни хора и факти би нямало случайно съвпадение.
