Живка Кехайова
Да си търсиш Голям враг, за да се почувстваш значим е последната фаза на отчаянието пред бъдещето
Слушам дискусия по руска медия. Дискутиращите в един глас, с леко променени думички до един твърдят днес, че целият свят искал да избие руснаците до един и да изтрие паметта, че ги е имало.
А, да – и как Русия, видиш ли, щяла да го победи този свят и да тържествува над него. Това не е паралелна вселена – вече е паралелна цивилизация. Вече е една предцивилизационна сбирщина, търсеща максимално силен Враг, за да се почувства значима, защото усеща, че всъщност са я отсвирили. Че няма място в реалността не защото някой се кани да ги затрива физически, а защото така са затънали в собствненото си блато, че скоро онова малко, подаващо се от „главите“ им, също ще се скрие. Даже Украйа не им била важна, а злият свят, който им завиждал за историята и успеха?! Пълна лудост! Какъв успех?
Да, като ядрена държава Русия наистина може да затрие голяма част от света, но не и да тържествува над него, просто защото ще си замине в мига, в който задейства оръжията си. Могат ли да стигнат до там? Не знам – не съм специалист по предцивилизационни общества.
Това, което знам е, че когато в света се появи терорист-смъртник от такава величина, спасението наистина е в обединените усилия на всички нормални, за да ограничат щетите от изродството му само до него самия. Чакам и светът да го проумее, вместо да се главичка кой какви интересчета имал. Ако не се избавиш най-напред от терориста, след него няма да имаш никакви интереси. Просто е. Просто изисква максимало бързи действия, преди да бъдат подпалени по отделно всички.
