Новата ни поезия
Поезията ни е тласната напред: изразните средства са значително разширени: ритмично тя е по-разнообразна, римата загуби своето първостепенно значение, образът съзнателно е използван като по-естествено органически художествено средство, правят се усилия да се мине към свободния стих и т.н. Разбира се, всичко това се наложи от новия дух, чиито носители са младите поети. ,,Родното“, с което неколцина господа днес най-безсмислено се гаврят и което преди 6–7 години се търсеше и носеше от поетите ни, беше естествена реакция срещу индивидуализма и субективизма на предходното поколение. Той беше едно инстинктивно и благодатно търсене на по-широки съдържания – жажда за земя, защото небесата на символизма бяха потъмнели. Багряна, Пантелеев, Далчев, Разцветников и др. пишеха по-родни стихотворения от тия, които бяха преди тях. (…)
Поезията ни стана по-свежа, по-естествена, по-съвременна. (Н. Фурнаджиев)
1931
Марин ГЕОРГИЕВ
НА ИЗВЕЧНИЯ КРЪСТОПЪТ
Колите на българската поезия все още гръмолят по него – тежко, бавно, несигурно…
На младини, картина ли гледах, книга ли четях, наситил се доволно на стила, накрая винаги се питах: все пак защо е създадено, какво иска да ми каже? Никога не можех да се отдам само на естетическата наслада, за мен сътвореното трябваше да има някакъв смисъл, да ми каже нещо от онова, което и тогава, и сега определям като: откога го знам, но не съм се сетил. Това търсене на основанието, на Защо са моите вериги на читател и естет, които не съм разкъсал и досега. Може би е така, защото разбирането ми за поезия се формира още в юношеството ми от Яворов. А той винаги, или почти винаги, отронва скъпернически – и майсторски – по някоя битийна истина, де пряко, де косвено. Това ми разбиране за висока литература се затвърди окончателно след като прочетох Атанас Далчев – бях 21 годишен.
Колкото и да се опитвах, никога не успях да убедя Тончо Жечев в значимостта на Далчев като поет. Тончо имаше свое разбиране, имаше непоклатима своя мярка, в която поезията бе нещо като вулканично избухване, съдбовна обреченост, израз на силни чувства и силни думи, пряка, дори гръмка изповед, а не опосредствен изблик и излив на чувство и мисъл… Образец за такъв директен поет за него бе Фурнаджиев! Този идеал критиката от епохата на соцреализма определяше като Ботевско начало.
Колкото и да ценя и обичам Ботев, за мен по-горе формулираната поетика е само средство за постигане идеята на творбата, а не самоцел, не съществуващо само за себе си.
Това което отличава Далчев от останалите му колеги е, че в поезията той няма необосновани, случайни образи и метафори, а в критиката – неаргументирани тези. Той винаги иска да разбере защо, търси корена, първопричината на резултата, на следствието. Той изучава, проучва, обглежда отвсякъде и чак тогава заключава.
Затова и заключенията му са извън стандарта на общоприетото, стряскат, или ги смятат за крайни. Например: ,,Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена от висшето българско общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни същества.“ – стр. 148; ,,Дразни ме в стиховете , а и в живота на Яворов позата, театралният жест и това непрекъснато занимаване с ,,вечните въпроси, които никой век не разреши“. Когато е писал, той явно е мислил твърде много за публиката си“. – стр. 238; ,, Странно е отношението на нашите критици и писатели към Кирил Христов. Ето, петнадесет години той е преследван и гонен от нашата литература, дето – нрави ли се или не това някому – той заема едно от първите места.(…) И аз, въпреки обичта си към Яворовата поезия, съм почти готов да се съглася с моя приятел Радой Ралин, който го поставя над Яворов. Ех, може би не по-голям, но поне равностоен, той представя друга една насока, в която тепърва ще се правят значителни поетически завоевания.“ – стр. 241, Ат. Далчев, стихотворения, фрагменти, С., 1974.
Този фрагмент на Далчев за К. Христов трябва да е писан 1959 или 1960 г. Засега не знам кога е публикуван, при всички случаи е след написването му.
Смятам за отговор на тази Далчева теза изреченото от Никола Фурнаджиев в интервю от 1967: ,,Не разбирам обаче защо, издигайки името на Кирил Христов, се правят опити да се хвърля сянка върху делото на Яворов. Спорът ,,Яворов или Кирил Христов“ е стар спор, разрешен от времето не във вреда на Яворов. Несправедливо е на автора на ,,Калиопа“, ,,Градушка“, ,,Нощ“, ,,В часа на синята мъгла“, ,,Зов“, ,,На Лора“ и др., да се приписва позьорство, фалш и т.н.. Въпреки че у него има и слаби, и остарели стихотворения.“ – из интервю 1967, стр. 260, Н. Фурнаджиев, том 2, С, 1983 г.
Между Фурнаджиев и Далчев според мен са прехвръквали, макар и без гръм, ако не светкавици, поне са се сблъсквали мълнии. По-вещите от мен учени критици обясняват различията между тях с ,,Ако за Гълъбов и Далчев обект на интерпретация на литературата трябва да бъде преди всичко българската действителност, но гледана през филтъра на западноевропейската култура, то за Фурнаджиев обект на интерпретация са по-скоро митологичните пластове, които стоят в основата на родната традиция и фолклора и които той заимства от поезията на Христо Ботев. И ако художествената условност на „Пролетен вятър“ изгражда един художествен модел, в който „напълно липсва пластът на културата и идеологията“ (по Александър Кьосев), то в концепцията на Гълъбов пластът на културата и идеологията е изключително важен елемент. Концепцията на Гълъбов за постигане на родното е логоцентристка, тя изисква да се тръгне към едно съзнателно европеизиране. (Иван ХРИСТОВ, КРЪГЪТ „СТРЕЛЕЦ“ И НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ. ИДЕЯТА ЗА РОДНОТО © 1999-2019, Словото. WEB програмиране – © Пламен Барух).
Далчев никога не си оставя магарето в калта, не отстъпва от естетическите си и морални принципи и в това отношение май нямаме друг писател така последователен в нашата литература.
В Същата 1927, когато излиза стихосбирката на Багряна ,,Вечната и святата“, Далчев създава и публикува стихотворението ,,Камък“, което може да се приеме и като опозиция на идейната и естетическа концепция на голямата ни поетеса:
Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.
Не е лесно да се отстояваш постоянно.
Както не е лесно и да се луташ и в лутането да се самонамираш. Така поне си представям пътя на Фурнаджиев. В ония времена за правоверните партийци, ренегатството е най-страшното прегрешение (и обвинение); ренегат преди 1944, ренегат и след 1944; преди за партийците, след – за не-партийците. Това му е налагало много компромиси, за които бохемството и рибарлъкът са били изход – освестявал се е сред винените пари и сред безпределността и разкоша на природата. (Това много прозорливо е схванал и блестящо изразил в спомена си Ивайло Петров).
Превъзнасянето на митологичното, което у нас все още се смята за белег на голямата поезия, води до доста порочни последствия. Много пъти в различни години съм препрочитал Фурнаджиев. И винаги е бодяло очите ми пристрастието му към ,,силни“, даже ,,страшни“ епитети: тъмни, черни, страшни, сиви, огромни, които за мен са общи, равнозначни на нищо не изразяващи понятия, още повече че предпочитам да са ми внушени, без да са употребени, което изисква много по-голямо художествено и даже умствено усилие. Липсата им прави стихотворението аморфно, еклектично, тласка го към неопределеността и неслучайно този тип стилистика (за мен извън добрия стил), води до повторение не само на епитетите (често едни и същи – тъмни напр.) не само в различните стихотворения, но и в самото стихотворение, (понякога до 3 пъти – ,,Сватба“, 1 част), но води и до по-лошия вариант: повторението на първия куплет в края на стихотворението – т.е. поетът не може да осмисли състоянието, изразяваното; не може да го подчини на общовалидна идея (т.е. той я няма), да не говорим за универсалното. Затова при Фурнаджиев много често стихотворението ,,издиша на финала“: поетът не е намерил осмислящо решение на цялото (повторението на първия куплет във финала на стихотворението при него е нееднократно, то е често срещан похват при сходни поети и до днес).
Посочените ,,закономерности“ са валидни в първата книга на Фурнаджиев, разреждат се във втората, а в късните му стихотворения вече липсват, което, поне на мен, ми подсказва, че нормативната естетика му се е отразила благотворно, върнала го е към реализма и класичното; стилистически го е дисциплинирала, макар идейно – сковавала. Не смятам че по художественост стихотворенията от този период – ,,На плажа“ и ,,Есен“ – отстъпват на т.нар. и превъзнасяни негови поетически ,,буйства“ в първите му две стихосбирки. Неслучайно Фурнаджиев е много добър критик и с годините се е самоанализирал и е направил своята творческа равносметка, отразила се на стила му.
Макар и с обща цел: преодоляване на символизма на базата на родното и двамата поети са го постигнали по различен начин с различен резултат: Далчев – чрез катадневната предметност и разбирането си за изкуството като израз на миметичност и логоцентризъм, Фурнаджиев – чрез реалиите на селския бит и митично-мистичното, с което онаследи и част от лексиката на символизма: бездни, пустини, гибел и доста от посочените епитети. Но за разлика от Далчев, Фурнаджиев не съхрани откритото от символистите: ,,драмата на човешката самота, психологическите състояния и моралните интенции от началото на века – от Яворов до Лилиев“. (Светлозар Игов)
Далчев по-рационално си е изразходил средствата, не е така пищен на силни думи, не е реторичен, избягва изповедността, скрит е зад изобразяваното, когато иска да ни сподели съкровена битийна истина; при него водещ е смисълът, образът е само негов придатък, също премислен дали ,,влиза в работа“ на главната цел: идеята. Според мен Далчев целенасочено преосмисля някои от най-употребяваните трайни образи от другите съвременни нему поети, застъпници на родното и смятам – главно Фурнаджиев: колата, колелата, биволите, пътят, нощта…
Макар и рационален, Далчев не е антипластичен; напротив, поради логичните основания за създаването на образите, поради своята правдивост, те са и по-въздействащи, и то тъкмо защото са съподчинени на основната идея.
Е, аз предпочитам такова поетическо изкуство, поради това обичам Далчев (въпреки децата на Далчев, които дори ме осъдиха – и то неоснователно, за авторски права, като наследници, а не като създатели на ценностите му).
В любимата ми книга на Симеон Радев ,,Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която преиздадох 2012, авторът пише: ,,За поетите може да се говори от различни и много основателни гледища: идеология, отношение към епохата и пр. Но аз смятам, че няма общовалиден критерий за художествената им оценка: зависи как всеки чувства поета само като поет, т.е. като художник на словото и будител на вълнения в нашето въображение или в сърцата ни.“
У нас неясното, логически необоснованото, измислицата, съчиненото, образо и метафоробродерията, всичко извън рационалното, нищо неказващото, принадлежащото само на себе си, продължават да бъдат смятани за голяма литература. Продължаваме да лансираме мистифициращия поглед на Изтока пред бистрия разум на Запада, Азия – вместо Европа. Кардиограмата на българската европеизация може да се разчете и чрез поезията ти, тя е на приливи и отливи. Засега вълните на Азия са по-заливащите нашата суша. По-буйните!
Буйството на безумството, стихията, шаманството, врачките, Ванга, все различни степени на неща от един разред, и до днес се харчат с пълна сила по нашите ширини и то във века на свръхтехнологиите.
И все пътуваме, а все сме на кръстопътя.
Никола ФУРНАДЖИЕВ
ТРАКИЯ
Под чист и златен месец виждам Тракия.
В бездънните полета сняг вали,
снегът вали и бавно идат в мрака
из друмищата тежките коли.
Да се развея в твойта шир загубена,
под твоя волен вятър да вървя,
снегът да пее, да усещам удара
на твойта младост, Тракио, в кръвта!
С колите тежки бавно да пътуваме
на юг, където вечно гледаш ти;
под чергилата пъстри да сънувам
и майка си, и родните звезди!
Вземи ме, приеми ме, бяла Тракио –
сега се радвам, чист като дете,
на твоя сняг, на месеца, на вятъра,
на равното и снежното поле.
Атанас ДАЛЧЕВ
КОЛИ
Дълъг път, потъмнял и разкалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.
Още колко остава да минат
тези стари и груби коли?
Много дни във полета пустинни
непрестанния дъжд ги вали.
Много дни в този път безнадежден
ги следи неотстъпно дъжда
и разгъва чудовищна мрежа
от изпредена в нишки вода.
Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен
и понякога бледи села;
само скръбната песен размерена
на скриптящи безспир колела.
Тази песен, която приспива
и скъсява далечният път:
като нощ почернелите биволи
денонощно покорно вървят.
Стари груби коли сред полята
ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.
ЗАРАТА публикува от първия брой на списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
