Ричард Брансън и най-смешната жалба от клиент

В края на 2008 г. клиент на компанията Virgin Atlantic, на когото служителите дадоха прякора г-н Гладен Главоболски, писа на Ричард Брансън, за да се оплаче от ужасния си полет от Мумбай до Лондон.

[ad id=“225664″]

Шефът на Virgin бе толкова впечатлен от писмото, че даже се обади на автора, за да му благодари за обратната връзка. Освен това Брансън потвърди лидерския си стил, като не замете случая под килима, а напротив – публикува писмото в интернет, за да могат да го прочетат всички. Така той показа, че не само не се страхува от критики, ами е способен и да превърне един потенциално разрушителен проблем в част от свежата визия на Virgin.

Защото писмото е наистина много смешно. То остава в паметта на интернет като най-доброто клиентско оплакване в историята. Прочетете го и вие.

„Драги г-н Брансън,

Обичам марката Virgin, наистина я обичам, и затова продължавам да я ползвам въпреки серията от нелицеприятни инциденти през последните няколко години. Последният от тях обаче е черешката на тортата.

По ирония на съдбата, в края на полета вече бях готов да платя с радост над хиляда рупии за една единствена череша, благодарение на кулинарното пътешествие от ада, на което бях подложен в лапите на вашата корпорация.

Виж това, Ричард. Просто го виж.

Предполагам, че в светлия ти ум започват да се роят същите въпроси, каквито се надпреварваха и в моя през онзи съдбовен ден. Какво е това? Защо ми го дават? Какво съм сторил, за да заслужа такова нещо? И кое е ордьовърът, а кое – десертът?

[ad id=“263680″]

Човек не достига позиция като твоята, Ричард, ако не е бил поръсен щедро с благодатния дар на способността за наблюдение. Затова ЗНАМ, че си забелязал домата до двете жълти парчета гъба за миене на чинии, които се виждат отляво. Да, той е точно до гъбата – онази без зелената паста. Това би трябвало да е насочващата подробност, нали? Никой нормален човек не би сервирал десерт с домат, нали? Да, ама отговори ми на това, Ричард – що за животно би сервирало десерт с грах!?

Знам, че прилича на индийската яхния бааджи, но това, в което плува, е яйчен крем, Ричард, яйчен крем е. Значи вероятно е десертът. Е, с интерес ще научиш, че не беше яйчен крем. Беше кисело желе с прозрачна мас отгоре. Единственото, което го спасяваше, бе фактът, че успя да бъде толкова чуждо на небцето ми, че ми отми вкуса на къри, излъчван от разнородния централен кубоид от бежова материя. Вероятно ястието отляво може би все пак щеше да се окаже десертът.

Всичко това обаче е без значение в момента. Възпитан съм строго, но внимателно от родителите си и ако те знаеха, че съм започнал с десерта преди основното ястие, гъбата за миене на прозорци в чинията ми щеше да се окаже най-малкият ми проблем. Затова нека обелим фолиото от основното ястие и да видим какво ни се предлага.

[ad id=“236993″]

Ще опитам да обясня какво чувство ме завладя. Представи си, че си 12-годишно момче, Ричард. Сега си въобрази, че е Коледа сутрин и ти седиш пред последния подарък, който ти е останало да отвориш. Голям е и знаеш какво има в кутията. Там е онова стерео, което си избра от каталога на „Гудманс“ и за което писа на Дядо Коледа.

Отваряш обаче кутията и то не е там. Там е хамстерът ти, Ричард. Хамстерът ти е в кутията и не диша. Точно така се почувствах и аз, когато обелих фолиото и видях следното:

Знам какво си мислиш сега. Мислиш си, че това е още от оня яйчен крем бааджи. Признавам, и аз помислих същото, но не. Това е горчица, Ричард. ГОРЧИЦА. Повече горчица, отколкото човек може да изконсумира за цял месец. Отляво виждаме парче броколи и няколко чушки в кафява лепилоподобна мазнина, а отдясно готвачът ни е приготвил картофено пюре. Машината за пюросване очевидно се е била счупила, затова е било взето решението картофите да бъдат прекарани през храносмилателния тракт на птица.

Щом са били погълнати, смлени и освободени от тялото й, те очевидно са били смесени с малко горчица. Всички обичат малко горчичка, Ричард.

Към този момент започнах да изпитвам леки признаци на хипогликемия. Имах нужда от силата на захарта. За щастие ми бе осигурена малка бисквита. Тя бе уловила окото ми минута по-рано благодарение на умопобърквателната си презентация:

Тя очевидно се намира в пликче за веществени доказателства от мястото на извършено престъпление. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ПРОКЛЕТОТО ГОТВЕНЕ. Или пък е някаква ъндърграунд, незаконна бисквитка, закупена от размахващ пушка маниак, надрусан от собствената си тестена стока. Със сигурност не би искал да те хванат с една от тези бисквити, докато минаваш през митническия контрол. Представи си какво е да захапеш парче пиринч, Ричард. Той би бил по-мек за зъбите, отколкото показаният по-горе екземпляр.

[ad id=“236999″]

Бях изтощен. Всичко, което исках, бе да си почина, но очевидно се налагаше да поседя с тази каша пред себе си още половин час. Кълна се, че гъбите за миене на прозорци по едно време се пораздвижиха.

Щом почистиха, аз реших да се отпусна с помощта на доза от световноизвестните ви самолетни забавления. Пуснах екрана:

Извинявам се за качеството на снимката, но просто бе изключително трудно да уловя лицето на Борис Джонсън* през мигащите бели черти, които пробягваха нагоре-надолу по екрана. Може би всичко би било по-добре на друг канал:

Това Рей Лиота ли е? Това бе въпрос, който се улових, че си задавам отново и отново по време на изтощителния половин час, през който се помъчих да гледам филма по този начин. След този период изключих екрана. Бях получил достатъчно. Бях по-гладен от когато и да било в зрелия си живот и страдах от разцепващо главоболие заради взирането в подскачащия екран.

[ad id=“218001″]

Единственото, което ми оставаше, бе просто да се втренча в креслото пред себе си и да чакам или храната да дойде, или сънят. Нито едно от двете обаче не ме споходи в продължение на много дълго време. Когато това най-накрая се случи, то надмина и най-лудите ми очаквания:

Да! Още една криминална бисквитка! Само че този път с опцията да се топи в нещо бяло.

Ричард… Какво е това бяло нещо? Изглеждаше, че може да се окаже кисело мляко. В крайна сметка ми проблесна какво е, след като се позверих в него известно време. Беше смеска от яйчения крем бааджи и горчичения сос. Напомни ми за първата ми седмица в университета. Бях дочул, че човек може да си направи питие, като смеси водка с разхладителни напитки. Излъгах новите си приятели, като им казах, че съм практикувал това стотици пъти. Когато направих опит да приготвя питието в една голяма купа, се получи сирене, Ричард, сирене. Това сирене приличаше много на твоята бааджи-горчица.

Ами това беше, Ричард. Не хапнах и една проклета хапчица. Единственият ми въпрос е: как живееш така? Не мога да си представя каква вечеря се сервира в твоята къща, сигурно е нещо като от документален филм за дивата природа.

Както казах в началото, обичам марката ти, наистина я обичам. Толкова е жалко обаче, че едно толкова просто нещо може да я свали с гръм и трясък на колене и да я накара да се моли за поддръжка.

Искрено твой….“

Източник: manager.bg


image0 (9K)