ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 56, 1991 г.
ЗА ЧЕСТТА И МОРАЛА НА ПИСАТЕЛЯ
[ad id=“225664″]
Статията на Петър Тонков и Жеко Христов „Защо напуснахме „Страница“ (бр.23 на в-к „7 + 7“) нито ме изненада, нито ме огорчи, защото няколко дни по-рано те, заедно с други писатели, на среща с представители на ВрИК при ОбНС в мое отсъствие са ме обявили за живковист. В днешната сложна политическа обстановка да направиш подобни квалификации за свой колега е равностойно на политически донос, на прокурорско обвинение и „препоръка“ за съд. Не считам, че ТОВА е достойно за писателя. (Иначе не се страхувам от обвиненията, защото имам достатъчно литературни статии, които по същество са антиживковистки, при това са публикувани далеч преди една известна дата и почти съвпадат с публикациите на някои мои колеги, в които се утвърждава социалистическият реализъм и класово-партийният подход в литературата. Така че, ако някой трябва да се страхува или срамува, това не съм аз.)
В статията на П.Т. и Ж.Х. не се казва нито една истина, а се прави опит за заблуда на общественото мнение. Поне за мен си гарантирам, че слухове за напускането на П.Т. и Ж.Х. не съм разнасял, с изключение на казаното от П.Т. пред мен и Таньо Клисуров, че не бил свикнал да работи сутрин. П.Т. обича да говори и пише за почтеността. Редно е на практика да бъде почтен и да опровергае или потвърди един от „аргументите“ си за напускането на „Страница“. Двамата колеги би трябвало да разбират от вестникарство и да са наясно, че бях длъжен пред читателите да обясня липсата на имената им в редколегията във втори брой на вестника. Съвсем чистосърдечно им пожелах успех в благородните им начинания, „насочвайки се към друг литературен труд“. Не е вярно писаното, че „те просто са напуснали редакцията, без изобщо да могат да разчитат на някаква друга литературна работа“. Аз подготвих бележката след като на сбирка с представители на ВрИК при ОбНС г-н Ж.Х. е чел концепция за литературно списание, което ще издават на мястото на алманах „Хоризонт“, а нито за миг не съм се съмнявал, че това няма да стане. Счетох за свой морален дълг да им пожелая успех – при това сериозно, без ирония или подигравка. (Това в практиката се нарича колегиалност и не правя никакъв намек за факта, че в. „Страница“ беше поздравен и отбелязан в редица национални вестници, но не и в Стара Загора.) Защо поетът и критикът са се „познали“ в моите бележки за бездарниците и неодогматиците, това аз не мога да зная. Категорично обаче заявявам, че това са ПРИНЦИПНИ постановки, които защитавам (комай повече неуспешно!) не от днес. За поезията на г-н Ж.Х. съм писал неведнъж и не се отказвам от нито един свой ред. За разлика от г-н П.Т., който в бр. 22 на в. „7 + 7“ му даде естетическа оценка като на автор с 8 книги и „с определено творческо и обществено присъствие в града ни“, т.е. обяви Ж.Х. за „общински поет“, аз имам по-високо мнение за поезията на Ж.Х. Разбира се, не оспорвам правото на П.Т. за по-различна оценка. Не браня в. „Страница“ от критики, още повече превантивно (нека ми бъде позволен този обикнат от П.Т. напоследък израз), те са добри дошли, когато обаче са естетически, а не политически. Инсинуациите, че „при свършени факти трябваше да приемем разгърнатата идейна и регионална платформа на бившата литературна притурка „Съвремие“ цели отново да компрометира по политически признак (обърнете внимание на израза „идейна“!). Истината е следната: П.Т. и Ж.Х. бяха равноправни участници в изработване на естетическата концепция на „Страница“, заедно с наши уважавани писатели, поети и критици от Пловдив, Ямбол, Хасково и Бургас, чиито имена са в редакционния съвет. По едно наистина не се спореше – вестникът няма да обслужва никаква политика, без да бяга от парливите проблеми на деня. За другото – дали вестникът да бъде елитарен или да търси широк кръг от читатели, наистина се поспори. Това, че П.Т. и Ж.Х. са предпочели да не се включват в споровете, си е техен проблем, но да твърдят днес, че са приели „свършени факти“, е – меко казано – неистина. Кога и защо е предяла чашата на тяхното търпение, аз не зная, но не е вярно, че е имало кой знае какъв спор за колективното интервю с Л.Левчев, К.Павлов, Ив.Динков и Ив.Цанев. По-сериозни възражения имаха двамата колеги към статията на Вл.Янев „Писателят и обществото“ и към разказа на Хр.Карастоянов (сега вече разбирам защо, надявам се и читателят да се досети!). За да няма разногласия, предложих да падне статията на Вл.Янев, но срещнах тяхната съпротива. За интервюто имаше забележка от П.Т., че отделяме много място на Л.Левчев. Моето обяснение беше, че не сме „пипнали“ нито ред от изказванията на останалите писатели, докато Л.Левчев сме съкращавали значително. Какво да се прави, към него имаше най-много въпроси (те не бяха хвалебствени, точно обратното), а и поетът се оказа най-бъбрив. Но ние като вестникари не можем да „отрежем“ Л.Левчев от останалите. С това спорът приключи. Сега се лансира идеята, че това интервю е принудило колегите да напуснат. Добър конюнктурен политически „актив“, но фалшив. Разбирам, че истинският удар тук не е срещу мен, а срещу поета Неделчо Ганев („известни литературни среди в Стара Загора“), който организира срещата с четиримата. Същият Н.Ганев, който години наред не беше публикуван (в алманах „Хоризонт“ също), който на известната „априлска“ дискусия през 1986 г. беше „съсечен“ от Левчев, заради по-прочутия доклад на Минко Бенчев, който пък си позволи да се усъмни в художествените стойности на т.нар. априлско поколение и му противопостави поети като Н.Ганев, Биньо Иванов и Николай Кънчев. А видите ли, днес Н.Ганчев кани Л.Левчев заедно с още трима други поети. Този факт може да се тълкува различно – П.Т. и Ж.Х. приемат, че тук има опит за реабилитация на Л.Левчев и на живковизма (боже, това го пишат писатели!) и другото тълкуване, което аз пък споделям – че само истински творец може да стои над личното и субективното. Н.Ганев според мен доказа, че е надраснал дребното и временното, и това, разбира се, трудно ще му бъде простено. Но тук има и нещо друго: Н.Ганев беше удостоен с наградата за поезия на СБП за 1990 г. редом с Цветан Марангозов. При нашите „общински“ и лични „критерии“ това трудно се забравя, още по-малко – се прощава. Редно е обаче най-после някой да каже истината: Н.Ганев подаде молба да бъде допуснат на конкурс за уредник на Дом „Литературна Стара Загора“, но читателят знае цялата задкулисна игра, която са разви, за да няма конкурс. Причината е повече от ясна. Дето е текло, пак ще тече, какво да запушваш. А Н.Ганев, преследван петилетки наред, може и днес да бъде преследван. Само че защо и от писатели! Чудно ми е как на някои хора не им омръзна да са все прави: и когато воюваха и утвърждаваха соцреализма, и когато спрягаха класово-партийния подход, и сега – когато отричат (с основание впрочем) соцреализма, т.е. себе си. Ами скучно е все да си прав. В литературата понякога се греши. Н с достойнство и с чест. Не с политически доноси и със зачерквания на довчерашни приятелства и на колеги, от които си виждал само добро – човешко и творческо. Но това е въпрос на съвест и на морал!
Георги ЯНЕВ
Бележка на автора:
Както е редно, предложих този отговор на в. „7 + 7“. Г-н Матей Бонев любезно ми обясни, че може да публикува материала, но по-късно. Още повече, че аз, както отново любезно се изрази, не представлявам интерес за вестника му, не съм негова тема. От своя страна аз също любезно му благодаря за колегиалното разбиране, че 15 дни не мога да изчаквам, и затова го предлагам във в. „Стара Загора“.
