„Най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.“
Антоан дьо Сент – Екзюпери, „Малкият принц“
„Една приятелка ми разказваше преди време зе развода си – раздяла, която тя бе преживяла изключително болезнено. Съпругът и се влюбил в друга жена в работата си и изведнъж и заявил, че я напуска, за да се пренесе при другата. Последвали месеци на ожесточена борба за дома, парите и попечителството над децата. Сега, няколко месеца по-късно, тя вече можеше да каже, че независимостта и е изключително ценен дар, че е щастлива да бъде самостоятелна. „Вече не мисля за него – изобщо не ме интересува“, каза ми тя. Но дакото говореше, очите и за миг се напълниха със сълзи.
Този миг лесно може да мине незабелязан. Но емпатичното разбиране, че насълзените и очи означават тъга, въпреки ,че твърди точно обратното, е също толкова сигурно, колкото и аналитичното разбиране на думите, напечатане върху хартия. Едното е действието на емоционалния ум, другото – на рационалния. Нашият ум съвсем буквално е разделен – и едната му част мисли, а другата – чувства.
Тези два различни по своята същност познавателни метода се преплитат , за да изградят душевния ни живот. Единият, рационалният ум, е начинът на мислене, който обикновено осъзнаваме: той е по-силен, когато става въпрос за внимание, размисъл, преценка, и разсъждение. Но редом с него съществува и друга познавателна система, импулсивна и могъща, понякога дори нелогична – емоционалният ум.
Дихотомията между емоционално и рационално се доближава до популярното деление на „сърце“ и „глава“. Да знаеш нещо „в сърцето си“ ти дава по-различна убеденост, някаква по-дълбока сигурност от това просто да мислиш така с рационалния си ум. Съществува непрекъсната градация на съотношението между рационалния и емоционален контрол над ума; колкото по-интензивно е чувството, толкова по-силен става емоционалният ум – и толково по-слаб е рационалният. Тази схема се дължи на хилядолетното еволюционно предимство емоциите и интуициата да отключват незабавна реакция в ситуации, в които животът ни е изложен на опастност и в които дори миг размисъл може да ни струва главата.
Тези две страни на ума – емоционалната и рационалната- работят в пълна хармония през по-голямата част от времето, съчетавайки различните си познавателни методи, за да ни водят през света. Обикновено помежду им има баланс – емоциите предават информация на операциите на рационалния ум, а той на свой ред нюансира и понякога напълно възпира емоционалния напор.И все пак двете страни на нашия ум са независими само отчасти и всяка от тях съответства на отделна, но свързана с другата електрическа верига в мозъка.
В повечето моменти тези две страна са в деликатна хармония: чувствата са от изключителна важност за мисълта, а мисълта – за чувствата. Но когата емоциите са разбушуват, балансът изчезва: емоционалния ум се надига и потъпква рационалният. Хуманистътъ от XVI век Еразъм Ротердамски описва с лека закачка това вечно противопоставяне между разума и емоциите:
„Нима Юпитер не ни е дарил с много по-вече чувственост, отколкото с разум? Съотношението е почти колкото половин унция към ас / т.е. двадесет и четири към едно/…Сетне е противопоставил на беззащитния разум двама други тирани с изключителна сила : гневът и сладострастието. Всекидневният живот на хората е достатъчно ясна илюстрациа на това какво може да направи разумът срещу тях – той прави единственото на което е способен: защитава се да премеляване и рецитира формулите на добродетелта, а ония го пращат по дяволите, нападат го и много по-жестока, докато накрая той не отстъпи и не се предаде.“
/ По „Емоционалната интелигентност“ Даниъл Голдман, изд.Иток – запад, 2011
