Този– моят народ–
е останал на кръстопът.
Белег от петолъчка на калпака му още личи.
Сова в душата му– все нещо загадъчно мъти.
Сянка хиляда и тристагодишна в смуглите му очи.
Кой не е минал оттука,
кой не го е нахокал,
кой не го е погледнал надменно-студен
през дим на чибук,
през стъкло на монокъл,
през бутилка от водка,
през прозорец на парламент…
Той си трае.
Той вече не иска да помни
как е пял под бесило,
как врага си е срещал „на нож“.
Все му се струва, че чужбинските стомни
пò са пълни, че по-звездна е чужбинската нощ.
Сам преметнал каиша на битието си нечестито,
тегли и тегли го под неясното висине.
И се чуди какви ли били са главите,
които презираха своите рамене.
„Под неясното висине“ – Янко Димов
