В рубриката на сайт ЗАРАТА „Изпрати новина“ Невяна Стоянова, наша съгражданка, написа следното емоционално писмо по повод посещението ѝ в Центъра за социална рехабилитация и интеграция на възрастни хора с психични разстройства /ЦСРИВХ ПР/- Стара Загора:
„Да подариш прегръдка
[ad id=“225664″]
На съвместна благотворителна кампания на „Булстрад Живот ВИГ“ АД и „Булстрад“ присъствахме в социален център и се запознахме с хора, които имат психически или физически увреждания. Идеята на тази организация е да накара хората в неравностойно положение да се почувстват значими и полезни, да общуват и да осъществяват социални контакти.
Докосването днес до тях предизвика в нас емоции, които връхлитат и те оставят без думи, карат те да се замислиш върху истински стойностните и важни неща в живота.
Общувах с човек с осезаеми психически проблеми и затруднено произношение, който четеше актуален вестник и изразяваше мнение как творби на Вазов и Ботев не бива да бъдат премахвани от учебния материал на подрастващите. Замислих се… А какво правим ние, „нормалните“, за да не се случи това?
[ad id=“263680″]
Няма да забравя погледа на момиче на 22 години, което се взираше в мен с такова обожание, откачайки синджирчето от врата ми и слагайки го на нейния. Почти не можех да говоря в този миг, просто исках да ѝ го подаря. И го направих. Но тя го поноси десетина минути, направих ѝ снимка и ѝ казах колко е хубава, а тя поне пет пъти ме попита неуверено “ Така ли?“, след което пожела да ми го върне и отново да си го сложа аз.
Объркана, не знаех как да реагирам, за да не засегна крехката психика на девойчето. Но осъзнах, че на нея не ѝ бе нужно да притежава нещо материално, за да се почувства щастлива. Тя вече беше, защото бе получила най-важното – внимание, положителна оценка, мотивация и вяра.
Бих искала да споделя и още нещо, което може би ще помня винаги. Подавайки пластмасова чинийка с почерпка на възрастна мълчалива жена, тя я пое с една ръка, а аз импулсивно я помолих да хване с двете , за да не падне нещо. Тогава тя изрече думи, които ме разтърсиха:
„Нямам друга ръка, моето момиче, аз затова стоя по-встрани!“
Просто онемях! Прегърнах жената и ѝ се извиних няколко пъти…. Дори не бях забелязала, че тя е в това състояние.
И въпреки напиращите в очите сълзи, и въпреки хилядите въпроси, бушуващи в мен, отдавна не бях изпитвала такова удовлетворение от прекараните два часа с тези онеправдани хора, които от своя страна ни подариха разтърсващи уроци.
За всички вас, които ги разбирате – подарете на тези хора ПРЕГРЪДКА! Дори когато нямате нищо друго -направете дори само този топъл жест! Не може да си представите колко ценна може да е тя! Понякога е ПРОСТО ВСИЧКО!“
