ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ
В-к „Септември” бр. 109, 1980 година
РЕВОЛЮЦИЯ И ЛИТЕРАТУРА
Ако потърсим най-характерната черта на нашата национална литература, нейната типична същност, която й придава неповторима физиономия и същевременно я приобщава към многоликия прогресивен художествен процес в света, без колебание ще изтъкнем дълбоко вкоренената й революционна традиция, ботевското й начало. И няма да сбъркаме. Вече повече от едно столетие българските творци на изящното слово търсят изворите на вдъхновението си в недрата на изконния народен дух, отразяват и изобразяват онези могъщи движещи сили на историята, които носят революционните промени както в живота и в бита, така и в психологията на човека.
Зачената в години на тежки изпитания и епични борби за свобода и справедливост, преминала през горнилото на народните страдания и победи, нашата изящна словесност винаги е била оръжие. Нашите поети и писатели винаги са държали в ръката си перо и знаме, лира и тръба. Дори когато са писали за най-съкровените си чувства и мечти, когато са изповядвали сърдечните си тайни и въжделения, българските писатели в огромното си мнозинство не са се затваряли в кули от слонова кост, а са държали дланта си върху народния пулс. Как иначе би се родило това удивително „любовно” стихотворение „До моето първо либе”, което съдържа толкова революционна енергия, толкова вулканична страст за борба и победа? Или онези „Песни за една страна”, в които Вапцаров, възпявайки революционните борби на испанския народ, разкрива чувствителната си душа, меките нюанси на своя дълбоко лирически талант. Не са нужни повече примери, всички ние ги знаем от деца, за да се види, че революционната тема в нашата истинска литература никога не е била догма или декларация, поза или мода. Революционната тема всякога е била и е до ден днешен вътрешна потребност на творците, най-верен начин за тяхното единение със живота и времето.
Още повече, че тази тема е богата на аспекти, дава пълна възможност за реализация.
Ето днес, 36 години след победата на социалистическата революция у нас, близо 25 години след оздравителния Априлски пленум на партията, темата за революционните преобразования в нашия свят си остава все така жизнена и актуална, необходима и непреходна. Защо е така? Просто защото тя придобива нови измерения, разкрива неподозирани възможности. Защото революционната тема не е само изобразяването на антифашистката съпротива, не е само преклонението пред подвига на именните и безименните герои. Днес тя е в търсенето и откриването на онези морални и етични стойности, които носи в себе си съвременният човек. Днес революционният идеал е най-вярната мяра за нашите дела, мечти, за нашия живот. В динамичния ни комфортен и задоволен свят ние не можем и не бива да забравяме суровите и прави думи на революцията. Някога Левски бе казал, че времето е в нас и ние сме във времето. Тази лаконична като стих или като изстрел фраза ще придобива все повече и повече смисъл в годините, защото ние днес живеем в такова време, в което два пътя няма, в което всеки човек е отговорен не само за своите собствени постъпки, а и за съдбата на света. Това задължава всички ни и особено много творците да държат винаги съвестта си будна, да воюват против рецидивите на примирението, еснафската ограниченост, безразличието към чуждата болка. Днес творците, особено писателите, са призвани да моделират душата на всестранно развития утрешен гражданин, да осъществят докрай онази хармония в обществото, за която дадоха живота си най-свидните народни чеда. Това е историческа, революционна по своята същност задача. Затова ми изглеждат нелепи гласчетата на някои литературствуващи, които се появяват тук-там и пледират за „тиха” поезия, за човъркане в себичната поетова душа. Тези „апостоли” на тъй нареченото „самовглъбяване”, които за радост се броят на пръсти, забравят, че в творчеството на техните предшественици Дебелянов или Яворов болката и тъгата също е вик против един невъзможен свят, че тяхната „лична” лирика е жестоко обвинение срещу мракобесието и безпросветността.
Разбира се, когато говорим за революционната тема, за нейния патос, не става дума за кухите и помпозни фрази, за декларациите. Става дума за онова многообразие на теми, аспекти и гледни точки, които предлага съвременната тема. Всеки творец съобразно спецификата на своя талант, своето виждане и светоусещане пресъздава действителността. Гражданското и личното, интимното и общочовешкото така се преливат в истинското творчество, че са практически неделими.
Трябва ли да даваме примери от съвременната ни литература? Те са много. Дори да вземем само поезията. Георги Джагаров и Първан Стефанов, Павел Матев и Андрей Германов, Александър Геров и Евтим Евтимов… Колко различни поети, колко различни почерци и стилистики. Но обединени от едно – богато и талантливо пресъздаване на големите революционни промени в живота и душата на човека.
Нашата литература е млада, тя е в развитие. Огромните грижи на партията и лично на първия неин ръководител др. Тодор Живков за творците на художествени ценности ни задължават все по-ярко, многостранно, правдиво, страстно и талантливо да възпяваме трудовия ни народ, да носим високо революционния идеал, завещан ни от безсмъртните борци за свобода и щастие. Защото литературата също е революция в действие.
Янко ДИМОВ
РЕВОЛЮЦИЯ И ЛИТЕРАТУРА
