Скучна вахта
I
Един лек автомобил спря на метър от бордюра. От него слязоха трима човеци. Единият от тях беше с две патерици. Трудно ходеше. Другите двама му помогнаха да преодолее бордюра. За стария човек това беше голямо препятствие. Бавно тръгна по напречната алея на гробищния парк. Другите двама вървяха бавно край него. Готови бяха всеки момент да му помогнат, ако се наложи.
[ad id=“225664″]
– Ето това са двата гроба. Единия на баба ми и майка ми. Другия на баща ми, брат ми и дядо ми. В същност в него са пренесени костите от старото гробище. Преместиха го, защото на мястото му построиха завод. Сега вече никой не се сеща, че там имаше гробище.
– Добре. Ние ще ги почистим – каза единия от човеците. – Ти не се притеснявай. Седни на тази пейка.
Те му помогнаха да седне на една метална пейка близо до гробовете.
Слънцето печеше над живи и умрели.
Стареца се замисли.
[ad id=“263680″]
„ Не е редно чужди хора да се грижат за гробовите на родителите. Но какво да се прави. Така е дошло.“
Баща си не помнеше. Той беше погребан символично. Истинския му гроб бе някъде в Унгарската пуста. Беше убит в последната война. Най – жестоката. Старецът тогава е бил на една година. На обратната страна на гроба беше издялан надпис: “Тези, които останат живи трябва да помнят кому дължат свободата си.“ На стареца му стана криво.
„Не стана точно така“
Другите двама почистваха тревата от гробовете и я изхвърляха на купа отпадъци в единия край на алеята.
[ad id=“236993″]
– Ти не се притеснявай. Почивай си. Ние ще свършим работата. – каза единия от човеците като видя, че старецът поглежда към тях.
Старецът се подпря на едната патерица и се загледа пред себе си.
Погледът му се спря на една мравка. Пред нея имаше гъсеница, която изглеждаше като умряла. Мравката се опита да я захапи, но гъсеницата се изви. Прииличаше на гръцката буква омега. Измести се. Мъчеше се да избегне мравката.
[ad id=“236999″]
„Не знаех, че гъсениците се придвижват по този начин.“
Мравката напираше да захапе гъсеницата. Тя беше около 0.3 – 0.5 см. Гъсеницата беше около 2 – 3 см. Голяма разлика.
„Тази гледка ми напоня на една картина, в която е изобразен праисторическия човек опитващ се с копие да убие огромен мамут. Какво излиза огромния мамут изчезнал, а малкия човек просъществувал в природата.“
После му дойде друга мисъл:
„Как ли изглеждам аз от там? От долу. Може би ме мислят за някакъв бог.“
Мисълта му се стори странна и смешна.
II
Някъде на границата между атмосферата и космоса се намираше кораб на Световния разум. Това беше един от многото дежурни полицейски кораби в космоса. Огромен диск с размери 400 – 500м. Корабът беше в режим на невидимост и всеобща видимост. Това за хората звучи противоречиво, но не е така. Това означава, че хората не могат да го видят по никакъв начин. Не само това, но през него можеха да минават човешките летатлни апарати без да разберат за неговото съществуване. В същото време дежурния можеше да види , при определени условия, всяка точка от планетата Земя.
Зад пулта за управление седеше хуманоид. Приличаше на хората, но беше с по- малък ръст и с по – друг цвят. В същност не се знаеше дали това беше цвета на кожата или облеклото. По принцип за него нямаше разлика. Главата беше несъразмерно голяма спрямо тялото му. Това беше дежурния на вахта от космическите полицейски сили. В кораба имаше още двама полицаи, които в момента почиваха. Дежурният имаше чин дрън-дрън с втора степен на възможност за въздействие. Това ще рече, че може да оказва незначителни промени на планетата. Да изменя климата например.
Дрън -дрън очевидно се отекчаваше. Дежурството продължаваше едно галактическо денонощие. Това е нещо различно от земното денонощие и с много по- голяма продължителност .
„Миналия път беше по интересно. Изчезна един континент. Мисля, че хората го наричаха Атлантида. Защо изчезна? От неблагоразумието на хората. Достигнаха доста високо ниво на развитие на техниката и науката, но не се разбраха помежду си. Не намериха баланса между технческото развитие и човешките отношения. Човечеството се върна назад“
Той реши да се включи на наблюдение на случайна точка на Земята.
Направи го и в първия момент остана учуден. Видя трима човеци. Един от тях беше на четии крака. Слизаха от един от тяхните архаични апарати за предвижване. В следващата микросекунда премина от кеш-пметта към първото ниво на памет и разбра, че това не е човек на четири крака, а старец с патерици. В някакъв град със средна големина в една малка страна. Беше в нещо като парк, но по вероятно това да е нещо, което хората наричат гробище
[ad id=“263680″]
„Там се изхвърля тленното, а душата идва при нас за инструкции за бъдещо превъплъщение. При това хората го правят ритуално. Кой знае защо? Може би защото не познават същността на душата и надценяват тленното.Този обичаен процес е много мъгляв за хората. Мисля че един българси поет беше написал стихове, които синтезирано отразяват процеса в поетична форма. Ако не се лъжа бяха в един от разделите на третото ниво на паметта.
Но ражда глъбината
все нови, нови, нови!
Умрелите се в други
зараждат, заживяват
Спасителна забрава
за прежни злополуки
скръбта е изличила.
Тъй старото е ново
умрялото е живо
живота е безсмъртен.*”
Старецът му се стори малко тъжен.
„Не мога да ги разбера сегашните хора дали са по стока от атлантите. Ама и началството! Как може да допуска една огромна част от тях да са бедни, а една незначителна част прекомерно богати. А и горе нашите само се дъвчат. Световете си съперничат вместо да стигнат до някакво единение. Много бързо забравиха нещастието с планетата Фаетон. Не се учат от случвщото се, а допускат да се повтаря. Може би пък в това да има някакъв смисъл. Може би трябва да има противоречие за да се върви напред. Хората още не знаят, че им предстои катаклизъм. Може би подозират, гадаят, но все им се иска да се разминат с него. След това им предстои дълъг период на благоденствие. дълъг период на благоденствие. Подучух от колеги, че това, което те наричат капитализъм предстои да изчезне. Не разбрах точно как.
[ad id=“218001″]
Какво съм се замислил по тези въпроси. Затова има по старши от мене. Освен това има и политици. Само не ми е ясно те какво вършат. Дали тяхната дейност има някъв смисъл за хората. Би трябвало, но понякога това не се усеща.
Юни 2015г.
Стара Загора Антон Кавалджиев
*Димитър Осинин (1891 – 1981)
