Публикувам едно писмо на Йовчо Йовчев до мен по повод едно събитие, случило се на слависткия конгрес през 1988 година в София. Публикувам писмото без намеса.
Уважаеми господин Диамандиев,
На едно от заседанията на Х Междунараден конгрес на славистите в София от 14 до 22.септември1988г станах свидетел и на едно събитие,в което участвуваха знакови фигури от областта на славистиката.
Докладите минаваха един след друг и нищо не предвещаваше това, което се случи.Зоседанието може би щеше и да завърши мирно и тихо,ако преподавателка от доколкото си спомням Скопския университет не прочете своя доклад,в който се поставяха вече не помня какви точно проблеми,но във всеки случай свързани със спецификата на така наречения македонски език
Залата се оживи,зачуваха се гласове,някои започнаха да се смеят,но нищо не смущаваше лекторката,която като че ли нито виждаше,нито чуваше реакцията на много от слушателите.Помня,че един от първите,които след прочитането на доклада излязоха на трибуната,беше Иван Кочев,Той естествено направи опит спокойно,доколкото той може в подобна ситуация да бъде спокоен,до опровергае нейните аргументи.
На трибуната излезе Ото Кронщайнер. Изключително темпераментно,и той започна с опровержението на „научните“ аргменти на авторката.Стигна се до малко комична ситуация.Следвайки точка по точка нейното изложение, той и поднесе като въпроси не е ли всяка посочена от нея особеност на „македонския“ език особеност на българсия език.Мънкайки,тя се съгласяваше.И когато накрая той я попита какъв е тогава този език,,за който е говорила,тя каза:“Ами македонски.“.Не си спомням какво се случи,но сигурно предизвикан от реплика на някой от присъствуващите руски слависти,се обърна към тях с изпълнени с искрен,не артистично изигран гняв: „Във своето имперско самочувствие всички вие не можете да простите на малкия български народ,че на него в голяма степен сте задължени за писмеността и културата,която днес имате!“
Тръгна към мястото,на което е седял,но от след няколко крачки се върна на трибуната и каза:“И в славистиката имата нужда от перестройка“.И си седна.
Когато изрече това обвиняващо „всички вие“ от няколко реда зад мен се чу плътен достатъчно силен,за да се чуе от всички глас:“Не всички,не всички!“
Обърнах се и видях…Толстой! Същото лице,което сме виждали от портретите му от началото на миналия век,същата дълга брада,и същата препасаната със шнур позната руска рубашка !
Попитах проф.Димитър Ангелов,до който случайно бях седнал и който също се беше обърнал назад,кой е този човек.
– Професор Никита Илич Толстой“,отговори ми той.
Бях силно впечатлен от думите на този потомък,както научих по-късно че е , на великия руски писател.В началото мислех,че това негово „не всички“ означава, че като Дмитрий Лихачов той подкрепя нашите усилия да защитим правото си да искаме да ни бъде признат приносът за духовното развитие на другите народи.
Когато обаче прочетох в БСЭ написаната от него статия за македонския език се разочаровах и стигнах до извода,че той признава нашия исторически духовен принос,но …не съвсем. Неприятно и тъжно е,когато политически целесъобразното измести науката.
Й.Й.
