И в село никой не остана.
Освен последните гробове
на скъпи хора от рода.
От Горно Белево далече
минават бързи магистрали,
на кръст препасали света.
По тях животът ни повлече…
И търсим нови светове
в бетона хладен на града.
А там поникнала трева…
Една пътечка е останала
и сочи пътната врата…
Но някой ден ни заболява…
Повикан спомен в паметта
въпрос без отговор поставя –
дали в панелната стена
ще хване родовото семе
без оня корен във пръстта,
зарит във гроба на баща ми…
Из „Птици в нощта“
