ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 43, 1990 г.
ЦЪРВУЛИ НЯМА, ГАЙДА ИСКА
Има нещо неправомерно в това властта, сиреч чиновниците, да се месят в културата. Но за съжаление години наред ставаше точно това – властта да решава каква култура да се прави. Сега доживяхме да станем свидетели на една нова постановка, когато „усъвършенствуването на функциите на властта се извършва едновременно с усъвършенствуването на условията за саморазвитие на художествената култура. Това, че властта здраво стъпва на краката си – две мнения по въпроса няма, но и че художествената култура е оставена да се саморазвива и по-скоро оставена е на доизживяване – и това е вярно. Защото в днешно време ставаме свидетели на следния парадокс: да имаме добре устроена власт за културата, пък самата култура да я търсиш с великденска свещ. Да има власт, пък да няма какво да управлява. И колко леко и фриволно е да кажеш: ние като власт ще се самоусъвършенствуваме, пък вие се саморазвивайте! За жалост културата вече има само един „гол тумбак без чифте пищови”. Колкото на революционност, сме я докарвали досега художествената култура. Всеки творчески съюз, всяка творческа грепа, професионален институт по изкуствата и в Стара Загора си е дал лептата в революционното отразяване на нашата действителност – минала и настояща. То що изложби, литературни творби, театрални и оперни постановки, рецитали се изиграха, изписаха, изсвириха, изрисуваха – все в прослава на революционния дух на нашия съвременник. Едно дълбоко оптимистично и революционно изкуство ни съпътствуваше през годините. Но то беше недостатъчно, не достигаше, за да заслужи това изкуство благоволението на властта. С други неща бяхме заети – строяхме фабрики, заводи в Стара Загора и около нея. Нито парите, нито силите стигаха да се построи галерия. Пари и строителни работници нямаше и за музей, и за театър, и за концертна зала. Припомняме това, защото, ако до вчера все пак някак се скърпваше положението, днес вече няма нищо. Няма място къде да се изнесе концерт, театрална постановка, да се наредят картини. Колко му е да удариш едно текме на нещо, което формално е било толерирано от … властта. И тъй като сега се играе с открити карти, един другар, занимаващ се в близкото минало с управление на идеологията, сиреч на културата, не се усети и си го каза съвсем чистосърдечно: „Сега се обсъжда положението в тази сграда (Партийния дом, бел. авт.) да се настанят Историческият музей, универсалната научна библиотека „З. Княжески”, Художествената галерия и Клубът на дейците на културата с всичките си канцеларии, фондохранилища, реставрационно-консервационни ателиета, фотоателието, техническа работилница, рекламно-информационна база и, разбира се, заемни и читални, експозиционни и лекционни зали и други форми на изява и синтез на изкуствата.” От този цитат става ясно, че авторът не само че не милее за културата, доведена до просяшка тояга, ами не е трудно да се открие и известна неприязън към нея. Отхвърляме съмнението, че той изобщо не знае какво представлява една галерия, един музей или една библиотека, понеже на първо място е изредил техните спомагателни служби, а за най-накрая е оставил същинската им част. Защото ние познаваме фигури на редица подобни на него бивши официални лица, които именно на този фон – картини, музейни експонати, тържествени откривания на различни културни прояви – процъфтяваха техните мастите фигури. Или докато бяхме официални лица, този фон ни беше необходим за авторитет, сега, когато ни няма, да става с културата каквото ще.
Но има и една друга истина. Открай време тези нашенци, независимо от кандидатските си философски титли пред имената им, не знаеха за какво става дума. Те искаха, както по чехли се разхождаха в управлението, по същия начин да се чувствуват добре и уютно в нещо, за което нямаха подготовка, не разбираха, изпитваха по-скоро досада, но понеже това нещо беше общо взето достъпно за очите и ушите, мислеха, че имат право да се разпореждат с него. В своите управленчески рефлекси понякога стигаха до комични положения. Спомнете си как отговорен другар по идеологията спря в Стара Загора прожекциите на филма „Ах, този джаз”. Сепна се човекът не от друго от думата „джаз” – буржоазно, упадъчно, отклоняващо масите от правия път, – че направи Стара Загора за смях. Същият философски чистофайник на идеологията забрани да бъде огласена изложба в Художествената галерия, съставена от блестяща колекция от икони с образите на Кирил и Методий – светците, – защото била религиозна. За сметка на това хората от този управленчески апарат на културата задоволяваха собствения си вкус с прожекции на „Отнесени от вихъра” или четива от рода на „Птиците умират сами” – и то буржоазно, но сълзливо и мелодраматично. Можеше подобен другар да не знае какво става в театъра или в операта, ни лично се самопоканваше на прегледите на сватбарските оркестри. Какво да правиш – вкус!
Сега се отправят призиви от Общинския съвет за духовно развитие за установяване на нови връзки и подходи между организационно-управленската практика и функционирането на системата за създаване, разпространение и потребление на духовните ценности. Не сме ли изпуснали много влакове на тази система да действува сега в съответствие с новите условия на „пазара икономика” и „културен пазар” по простата причина, че на този етап културните институти не само че нямат възможност да се самоусъвършенствуват (за което се издигат призиви), но дори и да водят нормално съществуване. Художествената култура иска площ да излага, да представя, сиреч подходящи условия – нещо, което се знае откак свят светува. Ще се покаят ли за греховете си хора, които години наред управляваха културата и идеологията в Стара Загора, че не съдействуваха за осигуряване на нормална материална база на културата. Нещо повече – пречеха, йезуитствуваха спрямо всяка малка възможност за решаване на тези проблеми. Дори и сега, когато се отваря път наведнъж нестореното с години да намери изход – превръщането на Партийния дом в Дворец на културата, – те не само че не проявиха елементарно гражданско чувство, ами тръгнаха да оспорват идеята. Смеем да попитаме къде са, кои са тези личности, които по съвест, дълг или служебно положение проявяват „респектиращо участие в радикалното провеждане на нова културна политика в общината”.
И не звучи ли риторично констатацията: „Само върху здрава професионална база художествената култура в Старозагорската община може да намери своите ориентири в реализирането на бърз преход извън условията на старото функционално управление.” Излиза, че ние, дето управляваме културата, сме професионалисти, а тези, които я създават, са самодейци, така че те без нашето мъдро ръководство няма да се оправят.
Сега в условията но икономическа стагнация и повсеместен дефицит най-напред се посяга на културата, колко му е да й клъцнем от дотациите, пък тя да излиза на пазара на общо основание с останалите производители. И тъй като духовната работа е тънка и филигранна и няма нищо общо с производството на краставици и бройлери, а не пълни ли коремите, тя става нещо съмнително, дайте да я поорежем оттук-оттам, пък тя да се оправя. Политиката: „който както може да се оправя”, която засяга сега всички ни, отнесена до духовното, чертае най.страшната перспектива за нацията.
Завесата падна, виновни няма. За второто действие няма пари, пък нашенецът комай е прав: цървули няма, гайда иска.
Донка ЙОТОВА
