Всички в Старозагорско знаят къде се намира „язовир“ „Чаталка“. Сложих думата язовир в кавички, защото само наименованието остана през годините след грандиозния проект през соца, който така и не беше завършен. Да си припомним защо той в крайна сметка така и не се случи.
[ad id=“225664″]
След като построиха язовир „Георги Димитров“ през 50-те/сегашното му име е „Копринка“/ и потопиха в него уникалния древен Севтополис, „строителите на съвременна България“ бързаха да докарат „развития социализъм“ и отчуждиха декари плодородна земя в района между селата Винарово, Стоян Заимово и Могилово, за да направят ново велико, водно съоръжение. По изграждането на язовир „Чаталка“ се работи до 1967 г. Планиран е като част е от Старозагорската напоителна система. Функцията му е да изравнява многогодишно собствения воден приток и водите, които се прехвърлят от язовир „Копринка“ и реките Сумуджан, Банска река и Балъклийска река.
Но и тук при започване на изкопните работи през 1963 се откриват археологически артефакти.
Проучени са Вила рустика, с прилежащите ѝ стопански постройки и могилен некропол. Дейността по строителството обаче продължава да кипи. Навсякъде зеят огромни ровове и багери ударно дълбаят недрата. Направени са канали, укрепления и някакво подобие на язовирна стена. Те все още са видими, ако стигнете до там. И както се правеше едно време, покрай язовир естествено, трябва да се помисли за „човека“ и неговото благо.
Започна се изграждането на почивен дом, който стърчи в руини на върха и до ден днешен. Строителството обаче забуксува. Средствата за довършването му така и не стигнаха до него и регионът остана без язовир „Чаталка“, който е бил предназначен за водоснабдяване на Стара Загора с питейна вода и за напояване на земеделски площи. В крайна сметка и той влезе в книгата „Българско непроходимо“… Уплашиха ли се тогавашните управници, че ще затрият още един исторически обект? – не че като спряха строителството там, нещо се направи за историята.
Археологическите находки са пренесени и експонирани в Старозагорския исторически музей.
Сега Средна гора превзема бавно, но сигурно лунния пейзаж, кротко облича раните си с растителност, а вода за рибарите все още има. Земята ще се излекува, но ние накъде вървим…
