Майка ми е учител. Цял живот. И цял живот я наблюдавам как каквото и да се случва, в работата си винаги влага обич, морал и чувство за отговорност.
Как поставя на мястото им нахалните и как се опитва да достигне отвъд маската на проблемните.
Как направи всичко възможно да не ми преподава, защото знаеше че съм добра и ще се наложи да ми пише шестици. Но не искаше, за да няма съмнения – нито към мен, нито към нея. Защото щяхме да сме, както е официалният термин, „в конфликт на интереси“.
И как винаги по улицата я спират ученици, които просто искат нещо да й кажат. Защото я харесват.
Мислех си, че се разбира от само себе си, колко важна е работата на учителя. Докато днес не ми каза, че й станало хубаво като прочела нещо добро за учителите. И че явно още имало хора, които гледат на професията им с уважение и благодарност.
И се сепнах.
До там ли сме я докарали, че учителите, УЧИТЕЛИТЕ да се съмняват в своята ценност? Толкова ли сме забравили кои са добрите, че те започват да се съмняват в себе си?
Не всички сме равни. И не всички сме еднакво важни. Има професии, които са по-важни, по-отговорни от други. Лекарите, учителите.
Що за изгубено общество сме, щом позволяваме учителите да се чувстват унизени и непризнати?
Кой не е имал учители, които помни? Кой не е станал такъв, какъвто е, и благодарение на тях? Колко пъти един учител е бил достатъчен, за да отключи нещо добро у всеки от нас, нещо ново, нещо непознато и вдъхновяващо? Кой не може да помисли и да види за колко неща може да е благодарен на учителите си?
Аз съм благодарна на учителката си по литература, че отключи тази толкова светла част от мен, която ще нося цял живот.
Благодарна съм на учителката си по математика, защото въпреки че и до днес всеки път, когато видя числа, мозъкът ми блокира, тя оценяваше, че се старая и давам всичко, на което съм способна.
Благодарна съм на учителката си по физика, защото ми прости, че не можах да накарам една крушка да светне и след това да разчета амперметъра, защото уважаваше, че се опитвам.
Благодарна съм на учителката си по химия, защото макар да беше строга, винаги беше справедлива и ни научи да не драматизираме, защото за всичко си има време и логика.
Благодарна съм на учителката си по испански, защото ни изтърпя, въпреки че бяхме рядко недорасли, малоумни и неуважителни. На нея дължа най-голямо извинение, защото тя е добър учител и както всички добри учители, не заслужава група лекета да подлагат това на съмнение.
Благодарна съм на учителите си по английски, защото симпатията към един език не е нещо, което се изгражда лесно.
Благодарна съм на учителите, които се притесниха за мен, когато се гаджосах с настоящия си съпруг, защото аз бях отличничка, а на него не му виждаха очите в училище.
Благодарна съм и на всички останали учители, които направиха така, че училището да е най-безгрижния и вдъхновяващ период в живота ми. Те не просто ме научиха на много, те помогнаха да стана това, което съм.
Стана малко дълго, но те заслужават да го чуят.
Защото те са и вашите учители. Тези, които ще помните до края на живота си. Защото в случай, че се съмняват, става точно така. Учителите не просто предават знанията си на новите поколения. Те оформят характери, отключват интереси, заразяват с дух.
И нека никога не се съмняват в това. И във себе си. И нека никога не се подават на изкушението да се чувстват недооценени или маловажни. Хилядите хора, чийто живот сте докоснали, ви помнят и обичат. Не на всеки се дава да има такава мисия – да влияе и помага на другите. Не на всеки се дава да оставя следи след себе си.
На учителите обаче е дадено. И никой министър, правителство или система не могат да променят това и да го отнемат. Защото да си учител е нещо много по-голямо, неподвластно на времето и крамолите.
Не сме достойни за учителите си, ако ги оставим, като общество, да бъдат неуверени. Защото светлината и доброто не могат да се съмняват в себе си.
Автор: Десислава Любомирова
Източник: Актуално
