Живка Кехайова
Въпросът с повишена трудност е какво според вас поражда това свръх напрежение и нетърпимост между групи, общности и дори отделни личности?
Така ли е било винаги в човешката история, но сега ние сме станали по-чувствителни, или се е появил (проявил) особен феномен?
Примерно: Някога при радикален сблъсък между икономически реалности и интереси, съответно и идеологии, са се водили световни войни. Днес елементарният инстинкт за самосъхранение ни диктува, че тази форма на изява на крайни позиции е невъзможна, защото печеливш няма да има и затова избираме – в световната политика малките локални войни, в националните политики – крайното до нелогичност противопоставяне, а в обществените отношения – ежби и единоборства на принципа група срещу група, или всеки срещу всеки без значение има ли реален повод. Т.е. от локална до микро сцена (последната в социалните медии), където да се доказваме кой е по-по-най, защото друга не ни е останала.
Или: Тъй като светът изведнъж стана малък, принципът – щастлив и удовлетворен си, ако си направил най-доброто възможно в ареала си от собствения си живот, вече не действа. Вече искаш да имаш най-доброто от това, което са постигнали най-добрите, включително без да ти се налага да го постигаш, защото – ами защото как така ще си признаеш, че не си най-умния, най-талантливия и най-прозорливия? Нали ще пострада егото ти, пък то – егото е най-важната част от теб, те учат от половин век страстно обучители, психолози и лектори на кариерни семинари.
А може би: Класическото „Човекът е мерило за всички неща“, се е изродило в най-простото формално-логическо: „Аз съм човек, значи аз съм мерило за всичко“ – аз в лично качество, не в цивилизационно като класическото?
Мога да дам и други примери, но ще е далеч по-полезно и по-интересно, да видим повече и различни размишления и идеи. Току виж се оказало, че не сме чак толкова различни и се е появил повод да си спомним, че всички етични учения (те изграждаха до неотдавна основите на обществата), поставят в основата на създаването на общност две неща – полезността на отделното за общото и уважението към тази полезност.
Да не би пък в това да е конфликтът – безполезността да е станала войнстваща, осъзнавайки се като такава, за да постигне въпреки това уважение в общността? Само да допълня, за да не бъда разбрана погрешно – всички цивилизовани общества не само гарантират уважение, а и поставят на пиедестал децата, физически и психически непълноценните(временно, или постоянно) и възрастните хора – защото именно те и отношението към тях, са мерилото за полезността на останалите и ценността на общността.
