Първият директор на Търговската гимназия Слави Абанозов е правил чешмичката в Алековия кът на Аязмото като затворник

От рубриката „Стара Загора – Обич завинаги“ на Любка Бояджиева

Събитията около 9 септември 1944 не ме развълнуваха много, защото по това време мислех за училището, в което ми предстоеше да постъпя. Татко ми беше избрал Търговската гимназия, едно от най-престижните училища в страната. Харесваше ми униформата – металните монограми върху якичката, красивата шапка, шинела.

image0 (9K)

Търговската гимназия беше едно от малкото частни училища в България. Към него имаше пансион за момчета на 2 етаж, над учебните стаи. То беше почти изцяло мъжко. Едва в нашия випуск имаше 18 момичета.

[ad id=“225664″]

За директора – г-н Слави Абанозов разказваха, че е много строг, но справедлив и успехите на училището се дължали основно на него. Училище, каквото беше Търговската гимназия през 1945-46 година никога повече не видях, нито докато бях ученичка, нито по-късно като учителствах. Класните стаи ни смаяха – светли, чисти, чиновете – боядисани в два нюанса зелено, без нито една драскотина, на всички еднакви стъклени мастилници, в които прислужниците всеки ден наливат прясно мастило, в коридора – голямо, красиво огледало и навсякъде чисто, чисто!

Дисциплината беше желязна, външният вид на учениците – изряден. Много скоро обаче тези порядки бяха причислени към „буржоазни отживелици“ и училището започна постепенно да се пролетаризира. Ръкводството на училищната организация на РМС, после ЕМОС, започна да налага своето виждане. Наскоро директорът Абанозов беше арестуван, училищната сграда – взета за военна болница, а ние се преместихме да учим в Светиниколското /на мястото на днешното Шесто ОУ/. Занятията се водеха „през куп за грош“. Обикновено активистите на РМС влизаха в класните стаи по време на третия час и викаха:“Всички на митинг!“ Това се случваше почти всеки ден. Уроците – предадени наполовина. Излизахме заедно с учителите на двора, караха ни да пеем „Шумете дебри и Балкани“, с духовата музика начело. От всички митинги, на които ни водеха, най-зловещ беше този за „народния съд“. Подсъдимите, първите хора на града, минаваха в окови – унизени, уплашени, смазани. Изправяха ги, а всички трябваше да викаме :“Смърт! Смърт!“ Не беше възможно да избягаме. Господин Абанозов, създателят на нашето училище, по-късно разбрахме, че е виновен само за това, че е директор на частно училище, че е богат, умен и уважаван. Не го осъдиха на смърт, но му дадоха много години затвор. Разбрахме, че той, заедно с други осъдени, работи на Аязмото.

[ad id=“263680″]

Чешмичката-гъбка в Алековия кът е тяхно дело. Ние – няколко четвъртокласнички, без знанието на родителите ни и на учителите, без да си даваме сметка за последствията, решихме да отидем при нашия директор и да му засвидетелстваме нашето уважение. Купихме цветя и се озовахме на Аязмото. Никой не ни спря. Г-н Абанозов беше облечен в карирани затворнически дрехи и много се изненада и развълнува. Просълзен, той ни прегърна и промълви с разтреперан глас:“ Благодаря ви, деца!“ Вие стоплихте сърцето ми. Благодаря ви! Но не идвайте! Никога повече! Не искам да ви се случи нещо лошо!“ – и ни изтласка към пътеката.

Не ни се случи нищо. Изглежда посещението ни не е било докладвано никъде и нито от милицията, нито от училището узнаха. На родителите си не казахме, но и при г-н Абанозов повече не отидохме.

 От книгата „Приказка за нашето време“ на Любка Бояджиева

В памет на Любка Бояджиева

(Visited 243 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error

Харесва ви статията? Споделете,моля!

Left Menu Icon