На 26 май, в 17.30 часа, в ДОМ ЛИТЕРАТУРНА СТАРА ЗАГОРА, поетът Бойко Ламбовски ще представи книгата на Марин Георгиев „Камъчета под езика“, съобщиха за ЗАРАТА
Представяме ви мнението и критичните бележки на Николай Павлов върху „Камъчета под езика“ като предварителна възможност да надникнете в произведението на Марин Георгиев:
„Сборникът е съставен от всички възможни жанрове – рецензии, фрагменти, спомени, стихове, афоризми. Как да рецензираш кентавър? Не ми се щеше да подхождам с обичайните критически похвати, да обяснявам какво е искал да каже авторът. Друго искам. Важното за мен са темите и мотивите в текста, и какво не е посмял да каже авторът. И веднага добавям – всичко си е казал Марин Георгиев, на места дори се разголва отвъд обичайното приличие. Анализирал себе си безпощадно, анализирал другите, задавал въпроси, търсил отговори. Книгата ми заприлича на броеница с нанизани върху връв различни семенца – царевично, житено, тиквено…Връвта е дарбата и характера на Марин, а семенцата – темите – проблясват и издават звуци, който успее – ще ги разчете. Аз разчетох три главни теми – ситото на паметта и неизбежната субективност. Битката за правда и справедливост. Схватката на Духа с Материята. Това държи броеницата да не се разпилее, и добре я държи.
––––––––––-
Литературното четене върви по сценарий – Борис Христов чете стиховете си, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Калина Ковачева, идва ред на Марин, и той казва, че ще ни прочете свой превод на стихотворение на Николай Заболоцки. Плътно, космато, ръбесто стихотворение, мирише на пръст, блатна вода и пелин. / След петдесет години научих от Светлана Алексиевич, че пелин на украински е чорнобил…/ Ние, тогава глутница млади търновски поети, ахкаме и охкаме. А Калина Ковачева се обажда с детското си гласче:
– Той го е мариновал.
Става ми неудобно за Марин. Но поетът не реагира. Когато след години се посближихме, разбрах, че се владее. Плещест, веждест, направен като от буца мизийска земя, с едри черти на лицето, но емоциите му избиват физически – или ще се препоти над горната устна, или очите му ще метнат сини пламъчета, или веждите му ще щръкнат, или ще чуем ХМ, прословутия марингеоргиевски звук, за който и до днес не зная какво означава: ХМ. Дали: трябва да помисля, дали – не си прав, дали – върви на майната си…Той си знае. А може и да не знае, не съм го питал.
И ето какво семенце бисерно блести – лежи на дъното на „Камъчета под езика“. Марин си е мариновал спомените, впечатленията от случки, ситуации, прочетени книги. Някои дори ги е помаринчил. И тъй като истината е процес – зависи в коя точка на процеса се намираш. Както Марин пише: вярно е онова, което ни е изгодно.
Някъде през осемдесетте години в ресторанта на писателския съюз, в прочутото мазе, омирисано на кебапчета и скара, както подобава на писателите от онова време, сме на премиера на детска книга на Иван Цанев. Помещението е претъпкано, почитатели на живия класик са дошли да го почетат, видят и чуят. Аз съм довел по-малкия си син. Стиховете на Иван са кристално чисти, изпълнени със слънце и вятър, очовечават и неусетно му подготвят бъдещи възрастни читатели. Така правят големите поети. По средата на премиерата, не щеш ли, се надига литературният критик Иван Попиванов – секретар на Съюза на писателите по нещо си, дали критика, дали детска литература, който го помни, знае, че бе човек силно кривоглед – тебе гледа, мене вижда. И вади секретарят ножката си от джоба и почва да кълца иванцаневите стихове като кисели краставички. Публиката се спотайва – секретар, кривоглед, тебе гледа, мене вижда, може някъде да са взели решение…И кой мислите пак? Скача Марин, виждам го че е цял настръхнал, ококорен, от очите му сини въглени, и размахва голямата калъчка, и реже на ситно и критика, и ножката му, и секретарството му. Изтръпнах. Отиде биволарецът, мисля си, похарчи се за приятел. А когато вечерта свършва и излизаме навън, детето ме дръпва за ръкава и шепне: тате, а сега чичо Марин ще го бие ли този Попиванов? Ето ти второто семенце – бисерно ли, златно ли, не знам. Скача, бие се Марин за справедливост и истина, не му заставай насреща, помита те, смила те.
–––––––––––––––––––
Пак по това време е било – средата на осемдесетте. Нещо тътне под земята, кълни и се готви да излезе навън, а ние – компания бохеми – сме седнали в ресторанта на журналистите. И спорове – за Казандзакис, за Лампедуза,за Маркес, точат се като руйно вино от чучур. На съседната маса седи и си пийва непознат – явно бачкатор, работническа класа, пие самотно вино, замезва и надава ухо към нас. Дошъл е в София по работа сигур, самотен е и му се ще компания. Как е попаднал в ресторанта на журналистите, не е ясно. И по едно време събира кураж, пита:
– Момчета, може ли да дойда на вашта маса,
искам да ви почерпя бутилка вино. Щото сте хубави хора.
– Може – викаме ние, сместваме се и
работническата класа сяда при нас. С първите бутилки си мълчи и ни изучава, но с виното набира кураж, класовата му гордост и смелост се събуждат и влиза в спор. И то за литература. И спори люто. И взе да предизвика Марин на борба. Канадска. Гледам го – як, едър, жилав, кой ще му излезе насреща. Марин не се дава, въпрос на чест е. Разчиства се масата, оголва се пространство, двамата се хващат и…за миг Марин му събаря ръката на покривката. Бачкаторът се муси, ломоти нещо, плаща си сметката и се изнася. Марин едва го дочаква да затвори вратата, и виква:
– ГътнАх го, бе! Видяхте ли ? ГътнАх го!
Третото скъпоценно семенце на броеницата. Кой каквото иска да го тълкува – дали Духът срещу Материята, дали жаждата за признание, дали трето…
На времето Камю написа прочутото си есе „Митът за Сизиф“ с посланието, че животът човешки е безсмислен, безцелен и по-добре да му сложиш край. Аз пък видях друго – зърнах как Марин Георгиев е грабнал големия чук, разтрошил е камъка на Сизиф на дребни-ситни камъчета, превърнал ги е в семенца и сега ги чака да покълнат“.
Не забравяйте – 26 май!
